Убийството на Роджър Акройд ((Алиби))

Той не се впусна в обяснения, а веднага поде нова тема на разговор.

— Домоуправителката, мис Ръсел, която идвала онази петъчна сутрин да се консултира с вас… Хм, ще бъде ли нескромно да запитам какво е станало при разговора… извън медицинските подробности, искам да кажа?

— Ни най-малко — отвърнах аз. — Когато приключи професионалната част на разговора, няколко минути говорихме за отрови и колко лесно или трудно е да се откриват, а също и за наркомания и наркомани.

— Като специално се спряхте на кокаина? — запита Поаро.

— Отде разбрахте? — възкликнах малко учуден.

В отговор дребният човек стана, прекоси стаята и се приближи до купчинката грижливо подредени вестници. Донесе ми един брой на „Дейли бъджет“ с дата 16 септември, петък, и ми показа една статия, в която се описваше контрабандата с кокаин. Беше малко зловеща статия, написана с оглед да предизвика сензация.

— Ето това и е втълпило в главата мисълта за кокаина, приятелю — каза той.

Исках да му задам още някои въпроси, защото никак не проумявах смисъла на думите му, но в този момент вратата се отвори и докладваха, че Джофри Реймънд моли да бъде приет.

Той влезе бодър и жизнерадостен както винаги и поздрави двама ни.

— Как сте, докторе? Мосю Поаро, вече за втори път тази сутрин идвам тук. Исках да не ви изпускам.

— Май че ще е по-добре да си вървя — подхвърлих малко неловко.

— О, не, недейте само заради мене, докторе. Работата се състои в следното — продължи той, като седна, когато Поаро го покани с жест. — Имам да направя една изповед.

— En vérité?30 — каза Поаро, като учтиво си даде вид на заинтригуван.

— О, в същност нищо особено. Но, право да ви кажа, от вчера следобед съвестта непрекъснато ме гризе. Вие обвинихте всички ни, че крием нещо, мосю Поаро. Е, аз се признавам за виновен. Наистина криех нещо.

— И какво е то, мосю Реймънд?

— Както казах, нищо особено, чисто и просто следното. Бях задлъжнял страшно, а това наследство ми дойде тъкмо навреме. С петстотин лири стерлинги ще мога отново да се изправя на крака и при това ще ми остане нещо.

Той се усмихна на двама ни с оная пленителна прямота, благодарение на която беше такъв приятен младеж.

— Разбирате положението. Полицай, който те гледа изпод вежди… не ти се ще да признаеш, че си закъсал парично… смяташ, че ще си помислят нещо лошо. Ала в същност бях глупак, защото от десет без четвърт нататък бяхме с Блънт в билярдната, тъй че имам необоримо алиби и няма от какво да се боя. Все пак, когато изтърсихте оная работа за криене на някои неща, почувствувах силно угризение на съвестта и реших, че ще е най-добре да кажа всичко, та да ми падне камъкът от сърцето.

Той се изправи и застана така, че ни се усмихваше.

— Вие сте много разумен младеж — каза Поаро, като му кимаше одобрително с глава. — Знаете ли, когато разбера, че някой крие от мене някои неща, подозирам, че може да се касае за нещо наистина много лошо. Вие постъпихте добре.

— Радвам се, че свалих всякакво подозрение от себе си — засмя се Реймънд. — А сега да излитам.