Убийството на Роджър Акройд ((Алиби))
- Автор: Кристи Агата
- Серия: Еркюл Поаро #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Миндов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийството на Роджър Акройд ((Алиби))». Краткое содержание книги:
— А и оная сцена… вчера — продължи моята пациентка.
— Каква сцена?
— Но как е възможно, докторе? Нима сте забравили? Тоя ужасен мъничък французин… или белгиец… или дявол знае какъв беше. Мъчи се по тоя начин да сплаши всички ни! Това съвсем ме разстрои. И то като се прибави към смъртта на Роджър…
— Много съжалявам, мисис Акройд — казах аз.
— Не зная какво целеше… както ни се беше разкрещял такъв. Мисля, че съзнавам много добре дълга си, така че не може и да ми мине през ума каквото и да било. Помогнах на полицията с всичко, което е във възможностите ми.
Мисис Акройд замълча, а аз потвърдих: „Точно така.“ Започнах да се сещам каква беше работата.
— Никой не може да каже, че не съм изпълнила дълга си — продължи мисис Акройд. — Вярвам, че инспектор Реглън е напълно доволен. И защо това жалко чуждестранно парвеню трябва да вдига такава патардия? Много смешно същество ми се вижда той — също като комичен французин в някакво ревю. Не мога да проумея защо Флора настояваше той да се залови със случая. Тя дума не ми е обелвала за това. Просто реши и го направи по свой почин. Много е самостоятелна Флора. Аз съм светска жена и нейна майка. Трябваше първо да дойде да се посъветва с мене.
Изслушах мълчаливо всичко това.
— А той каква мисли? Именно това искам да зная. Действително ли си въобразява, че крия нещо? Той… той… вчера направо ме обвини.
Повдигнах рамене.
— Повярвайте, мисис Акройд, това няма абсолютно никакво значение — рекох аз. — Тъй като не криете нищо, всякакви изказвания, направени от него, губят валидността си за нас.
Както обикновено, мисис Акройд изведнъж удари в друга посока.
— Толкова досадни са, слугите! — възкликна тя. — Сплетничат и бъбрят помежду си. После се разнася — накрая излиза, че всичко е било празни приказки.
— Говорят ли слугите? — попитах аз. — За какво?
Мисис Акройд ме изгледа много проницателно. Това съвсем ме обърка.
— Предполагах, че ако не някой друг, то поне вие, докторе, ще знаете. Вие през всичкото време не се отделяхте от мосю Поаро, така ли е?
— Така беше.
— Тогава не може да не знаете. Ставаше дума за онова момиче, Урсула Борн, нали? Естествено… тя напусна… и сигурно ще се мъчи да създава всякакви неприятности. Все такива злобни са те. Всички са от един дол дренки. Е, след като сте били очевидец, докторе, не може да не знаете точно какво е казала. Съвсем не искам да се създава погрешно впечатление. Предполагам, че не ходите да разправяте на полицията всяка дребна подробност, нали? Понякога има семейни работи… които нямат нищо общо с въпроса за убийството. Ала щом това момиче е толкова озлобено, може да е изтърсило всякакви неща.
Бях достатъчно прозорлив, за да видя, че зад тези излияния се криеше — съвсем искрено безпокойство. Предположенията на Поаро се оказаха правилни. От шестимата, насядали около масата вчера, поне мисис Акройд бе имала да крие нещо. Мой дълг беше да открия какво бе то.
— Ако бях на ваше място, мисис Акройд — казах рязко, — щях да призная чистосърдечно какво ми тежи на душата.
Тя нададе слаб вик.
— О, докторе, как можете да бъдете тъй груб! Говорите като че ли… като че ли… А мога да обясня всичко тъй просто.
— Тогава защо не го обясните! — подканих я аз.
Мисис Акройд извади една дантелена кърпичка и очите й се напълниха със сълзи.
— Мислех, че поне вие, докторе, бихте могли да внушите това на мосю Поаро… да го обясните, знаете… защото е толкова трудно да ни разбере чужденец. А не знаете — никой не би могъл да знае какво трябваше да изтърпя. Мъченичество… дълго мъченичество. Такъв беше животът ми. Не искам да говоря лошо за мъртвите… ала така е. — И най-малката сметчица трябваше да мине през мене… сякаш Роджър не беше един от най-големите богаташи в тоя край (както ми каза вчера мистър Хемънд), а е разполагал само с няколкостотин жалки лири годишно.
Мисис Акройд замълча, за да докосне очите си с дантелената си кърпичка.
— Да — казах аз насърчително. — За какви сметки става дума?
— Ах, тези ужасни сметки! О, има някои, които не желаех да покажа на Роджър. Мъж не би разбрал такива неща. Ще каже, че били излишни. А сметките, разбира се, неумолимо растяха и краят им не се виждаше.
Тя ме гледаше умолително, сякаш ме молеше да се съглася с нея поне по отношение на тази поразителна подробност.