Убийството на Роджър Акройд ((Алиби))
- Автор: Кристи Агата
- Серия: Еркюл Поаро #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Миндов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийството на Роджър Акройд ((Алиби))». Краткое содержание книги:
— Д-даа — произнесе мисис Акройд. — О, да — добави тя твърдо.
Но бях забелязал мигновено колебание и знаех, че имаше още нещо, което тя криеше. Изведнъж като че ли проблясък на истински гений ме подтикна да задам следващия въпрос.
— Мисис Акройд — рекох, — вие ли оставихте сребърната масичка отворена?
Съзрях отговора в гузната червенина, която дори руж и пудра не можеха да скрият.
— Отде разбрахте? — прошепна тя.
— Значи вие сте били?
— Да… аз… видите ли… имаше едно-две стари неща от сребро… много интересни. Четях по този въпрос и видях илюстрация на една съвсем дребна вещ, за която Дали огромна сума в Кристи. Струваше ми се, че е досущ същата като тази в сребърната масичка. Мислех да я занеса в Лондон, когато отида там… и… и да помоля да я оценят. После, ако наметна се окажеше ценна вещ, помислете си само каква приятна изненада щеше да бъде за Роджър!
Въздържах се от коментарии и приех обяснението на мисис Акройд за чиста монета. Даже се въздържах да я попитам защо е било необходимо да измъква желания предмет по такъв потаен начин.
— Защо оставихте капака отворен? — попитах? — забравихте ли го?
— Изплаших се — отговори мисис Акройд. — Чух откъм терасата стъпки на приближаващ се човек. Побързах да се измъкна от стаята и успях да се изкача по стълбите, преди Паркър да бе ви отворил входната врата.
— Трябва да е била мис Ръсел — казах замислено. Мисис Акройд ми бе разкрила един крайно интересен факт. Дали намеренията й спрямо сребърните вещи на Акройд бяха напълно почтени — нито знаех, нито ме интересуваше. Интересуваше ме само фактът, че мис Ръсел сигурно е влязла в гостната през прозореца и че не бях сбъркал, когато бях заключил, че е задъхана от тичане. Къде е била? Спомних си за беседката и батистеното парцалче.
— Интересно, дали мис Ръсел си колосва носните кърпи! — възкликнах неочаквано.
Мисис Акройд подскочи и това ме накара да дойда на себе си и да стана.
— Мислите ли, че ще можете да обясните на мосю Поаро? — попита тя загрижено.
— О, разбира се. Положително.
Най-после благополучно си тръгнах, след като бях принуден да слушам допълнителни обяснения за постъпките й.
Камериерката, която стоеше в преддверието, ми помогна да си облека пардесюто. Този път имах случай да я наблюдавам по-отблизо. Явно се виждаше, че е плакала.
— Защо — попитах аз — ни казахте, че мистър Акройд ви повикал в петък в кабинета си? Сега чувам, че вие сте поискали да говорите с него.
За момент девойката сведе очи пред погледа ми. После отговори.
— И без това исках да напусна — каза тя неуверено.
Нищо повече не продумах. Тя ми отвори входната врата. Точно когато излизах, изведнъж каза тихо:
— Извинете, сър, има ли някаква вест за капитан Пейтън?
Поклатих глава, като я гледах изпитателно.
— Би трябвало да се върне — рече тя. — Наистина… наистина би трябвало, да се върне.
Камериерката ме гледаше с умоляващи очи.
— Никой ли не знае къде е гой? — запита тя.
— А вие знаете ли? — казах рязко.
Тя поклати глава.
— Не, наистина ви казвам. Нищо не зная. Но всеки, който му е бил приятел, би му казал: трябва да се върнете.
Побавих се, мислейки, си, че може би девойката щеше да каже още нещо. Следващият й въпрос ме изненада.
— Кога, мислят, че е станало убийството? Точно преди десет часа ли?
— Именно така мислят — отвърнах. — Между десет без четвърт и десет часа.
— Не е ли било по-рано? Не е ли станало преди десет без четвърт?
Изгледах я внимателно. Така явно личеше желанието й да отговоря утвърдително.
— Изключено е — отговорих. — Мис Акройд видяла чичо си жив в десет без четвърт.
Тя ми обърна гръб и цялата й фигура като че ли клюмна.
— Хубаво момиче — рекох си, когато подкарах колата. — Необикновено хубаво момиче.
Каролина си беше в къщи. Поаро й бе направил посещение, от което се чувствуваше много поласкана и горда.
— Помагам му в следствието — обясни тя.
Почувствувах се малко смутен. И бездруго Каролина не е цвете за мирисане. А какво би станало, ако някой насърчеше детективските й наклонности?
— Да не те е накарал да обикаляш махалата да търсиш тайнственото момиче на Ралф Пейтън? — попитах аз.
— Това мога да върша по свой почин — отвърна Каролина. — Не, мосю Поаро ме натовари да разуча една специална работа.
— Каква е тя? — полюбопитствувах.
— Иска да знае дали обущата на Ралф Пейтън са били черни или кафяви — отговори Каролина с надута тържественост.
Изгледах я смаяно. Сега виждам, че съм бил невероятно глупав по въпроса за тези обуща. Изобщо не можех да проумея смисъла на тая работа.