Убийството на Роджър Акройд ((Алиби))

— Да — повторих аз окуражително. — В петък следобед? Е?

— Всички бяха излезли или поне така мислех. Та влязох в кабинета на Роджър… имах добър повод да вляза там… искам да кажа, — нямах никаква задна помисъл. И като видях книжата, натрупани на бюрото, изведнъж, като светкавица, ме озари една мисъл: „Ами ако Роджър държи завещанието си в някое от чекмеджетата на бюрото?“ Толкова съм импулсивна, винаги съм си била такава, още от дете. Действувам веднага, без много-много да се колебая. Беше оставил ключовете си много непредпазливо от негова страна — в ключалката на най-горното чекмедже.

— Разбирам — казах насърчително. — Значи претърсихте писалището. Намерихте ли завещанието?

Мисис Акройд нададе слаб писък и тутакси разбрах, че не бях постъпил достатъчно дипломатично.

— Колко ужасно звучи! Но в същност съвсем не беше така.

— Разбира се, че не е било — побързах да се поправя. — Моля да ми простите, че се изразих така неделикатно.

— Разбира се, мъжете са тъй особени. На мястото на Роджър не бих имала нищо против да разкрия съдържанието на завещанието си. Ала мъжете са тъй потайни. Човек се принуждава да си служи с малки хитрости, за да защити интересите си.

— А резултатът от малката хитрост? — попитах аз.

— Тъкмо това щях да ви кажа. Когато стигнах до най-долното чекмедже, влезе Борн. Крайно неудобно положение. Разбира се, затворих чекмеджето, изправих се и й обърнах внимание на няколко прашни петънца върху повърхността. Но никак не ми харесваше държането й — иначе почтително, ала с много коварен блясък в очите. Почти презрителен, ако разбирате какво искам да кажа. Никога не съм обичала особено много това момиче. Добра слугиня е, винаги казва „мадам“ и с охота носи слугински шапчици и престилки (а трябва да ви заявя, че сега много се противят на това), може да каже: „Не е в къщи“, без да й мигне окото, ако трябва да отговаря на звънеца вместо Паркър, и не издава ония особени гъргорещи звуци, които като че ли издават толкова много камериерки, когато прислужват на трапезата… Чакайте, докъде бях стигнала?

— Казахте, че въпреки някои ценни качества никога не сте обичали Борн.

— И сега не я обичам. Тя е ей такава. Има у нея нещо особено, което я отличава от другите. Прекалено интелигентна е според мене. В тия времена не можем разбра кои са образовани и кои не.

— И какво стана след това? — запитах аз.

— Нищо. Впрочем влезе Роджър. А мислех, че е излязъл на разходка. Пита: „Какво става тук?“, а аз: „Нищо. Просто влязох да взема «Пънч»29.“ И взех „Пънч“ и излязох с него. Борн остана след мене. Чух я да пита Роджър можела ли да му поговори за минутка. Качих се направо в стаята си в легнах. Бях много разстроена.

Настъпи пауза.

— Нали ще обясните това на мосю Поаро? Сам виждате колко незначителна е цялата работа. Но, разбира се, щом Роджър така строго криеше нашата си, веднага реших да постъпя така. Борн може да е измъдрила от това кой знае каква невероятна история, ала вие можете да обясните, нали?

— Това ли е всичко? — попитах. — Всичко ли ми разказахте?