Убийството на Роджър Акройд ((Алиби))
- Автор: Кристи Агата
- Серия: Еркюл Поаро #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Миндов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийството на Роджър Акройд ((Алиби))». Краткое содержание книги:
— Обувките му бяха кафяви — рекох. — Аз ги видях.
— Не обувки, Джеймс, а цели обуща. Мосю Поаро иска да знае дали един чифт високи обуща, които Ралф държал в хотела, са били кафяви или черни. Много неща зависят от този въпрос.
Наречете ме тъп, ако щете, ала нищо не разбирах.
— А ти как ще узнаеш това? — попитах аз.
Каролина обясни, че в това нямало нищо трудно. Клара, най-добрата приятелка на нашата Ани, била слугиня на мис Ганет. А Клара се грижела за обувките в „Трите глигана“. Цялата работа била съвсем проста и с помощта на мис Ганет, която с готовност дала своето съдействие, като веднага пуснала Клара в отпуск, нещата се развили със светкавична бързина.
Когато бяхме седнали да обядваме, Каролина забеляза с привидна небрежност:
— За тия обуща на Ралф Пейтън.
— Е — казах, — какво става с тях?
— Мосю Поаро смяташе, че навярно са кафяви. Ала излезе, че не е прав. Черни са.
И Каролина поклати глава няколко пъти. Очевидно смяташе, че е отбелязала една точка във вреда на Поаро.
Не отговорих. Само се чудех каква връзка може да има със случая цветът на чифт обуща, принадлежащи на Ралф Пейтън.
ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА
ДЖОФРИ РЕЙМЪНД
Същия ден получих още едно доказателство за успеха, който имаше тактиката на Поаро. Предизвикателството, което той бе подхвърлил, беше хитра маневра, плод на познанията му за човешката природа. Една смесица от страх и гузност бе изтръгнала истината от мисис Акройд. Тя първа бе се поддала.
Същия следобед, когато се върнах от визити у пациентите си, Каролина ме осведоми, че Джофри Реймънд току-що си отишъл.
— Искаше да се види с мене ли? — попитах, като окачвах палтото си в антрето.
Каролина ме улови за лакътя.
— С мосю Поаро искаше да се види — каза тя. — Тъкмо идвал от Листвениците. Мосю Поаро бил излязъл. Мистър Реймънд мислел, че ще го завари там или че ти може да знаеш къде се намира.
— Нямам ни най-малка представа.
— Опитах се да го убедя да почака — рече Каролина, — но той каза, че след половин час пак щял да се отбие в Листвениците, и тръгна към село. Много жалко, понеже мосю Поаро дойде почти в минутата, когато той си отиде.
— Тук ли дойде?
— Не, прибра се в къщи.
— Отде разбра?
— От страничния прозорец — отговори Каролина късо.
Помислих, че вече бяхме изчерпали темата. Но Каролина мислеше другояче.
— Няма ли да отидеш отсреща?
— Къде отсреща?
— В Листвениците, разбира се.
— Мила моя Каролина — казах аз. — защо?
— Мистър Реймънд искаше да говори с него насаме — рече Каролина. — Би могъл да узнаеш за какво е било.
Повдигнах вежди.
— Любопитството не ми е присъщ порок — забелязах хладно. — Мога спокойно да си живея, без да зная точно какво правят и мислят моите съседи.
— Бабини деветини, Джеймс! — възмути се сестра ми. — И ти не по-малко от мене гориш от любопитство. Не си чак толкова добросъвестен, ама все се правиш на такъв.
— Ех, такъв съм си, Каролина — отвърнах аз и се оттеглих в хирургическия си кабинет.
Десет минути no-късно Каролина почука на вратата и влезе. В ръката си държеше нещо като буркан със сладко.
— Бих искала да зная, Джеймс — каза тя, — ще имаш ли нещо против да занесеш този буркан с желе от мушмули на мосю Поаро? Обещах му го. Никога не е вкусвал домашно желе от мушмули.
— Защо не отиде Ани? — попитах студено.
— Тя се занимава с кърпене. Не мога да я пусна.
Спогледахме се с Каролина.
— Добре де — казах, като станах. — Но и да занеса тая пущина, просто ще я оставя до вратата. Разбираш, нали?
Сестра ми повдигна вежди.
— Естествено — рече тя. — Кой е искал друго от тебе?
Каролина бе излязла с чест от борбата.
— Ако случайно видиш мосю Поаро — каза тя, когато отварях външната врата, — може да му кажеш за обущата.
Много изкусен прощален изстрел. Страшно ми се искаше да разбера загадката с тия обуща. Когато старицата с бретонското боне ми отвори вратата, неволно, почти механично попитах в къщи ли си е мосю Поаро.
Поаро изскочи да ме посрещне с вид на безкрайно удоволствие.
— Седнете, добри ми приятелю — рече той. — На голямото кресло ли ще седнете? Или на това, малкото? Нали в стаята не е много горещо?
Задушно е, мислех си, ала си замълчах. Прозорците бяха затворени, а в огнището гореше силен огън.
— Англичаните са маниаци на тема чист въздух — отсъди Поаро. — Чистият въздух си е много хубав навън, където и му е мястото. Защо да го пускаме в къщи? Но да не говорим за такива банални работя. Нещо ми носите, нали?
— Две неща — отговорих. — Първо, това — от моята сестра.