Краят на детството
- Автор: Кларк Артур Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Роман Сушков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Краят на детството». Краткое содержание книги:
Преводът е посредствен и явно е правен от руски. Позволих си да направя бегла редакция, за да отстраня това, което най-много боде очите. Според мене промените не нарушават авторските права на преводача и не променят неговата отговорност за качеството на превода.
Ян си отдъхна. Хубаво беше, че Съливан започна пръв — това облекчаваше задачата. Макар че ихтиологът се пошегува за вратата, между тях наистина имаше много общи неща. Нямаше да е толкова трудно да се прехвърли мост, да се осигури съчувствието и помощта на Съливан. Той беше човек с въображение — иначе нямаше да дръзне да се втурне в подводното царство. Но Ян знаеше, че трябва да внимава, защото молбата му беше най-малкото необичайна.
Едно нещо му даваше увереност — дори Съливан да му откажеше помощ, той безусловно нямаше да издаде неговата тайна. А тук, в спокойния кабинет на дъното на Тихия океан, едва ли имаше опасност разговорът да бъде подслушван от Свръхвладетелите, колкото и да са велики техните неведоми сили и възможности.
— Професор Съливан — започна Ян, — ето, вие се стремите да изучите океана. Ако допуснем, че Свръхвладетелите не ви дават дори да го доближите, как бихте се почувствали?
— Ще се чувствам много зле, дявол да го вземе.
— Не се съмнявам. Но да предположим, че един прекрасен ден без тяхно знание ви се удава случай да се доберете до него — как ще постъпите? Ще се възползвате ли от случая.
— Разбира се! — без запъване отвърна Съливан. — Ще разсъждавам след това.
„Кълве!“ — помисли си Ян. Сега за Съливан нямаше връщане, освен ако не се уплаши от Свръхвладетелите. Но той едва ли се страхуваше от каквото и да е. Ян се наведе към него над отрупаната с какви ли не неща маса и се приготви да изложи молбата си.
Но професор Съливан съвсем не беше глупав. Ян не бе успял да си отвори устата, когато на устните на професора се появи хитра усмивка.
— Какво сте намислил? — бавно произнесе той. — Много, много любопитно! Хайде, обяснете ми сега каква муха ви е влязла в главата, с какво мога да ви помогна…
Дванадесет
В миналото работата на професор Съливан щеше да се приема като малко скъп разкош. Изследванията му струваха не по-евтино от малка война — всъщност той беше като генерал, който води безкрайна борба с враг, който не знае умора. Врагът на професора — океанът — воюваше с оръжията на студа, мрака и най-вече — с тежестта на огромните си водни маси. Професорът отвръщаше на противника със силата на ума и изкуството на инженера. Той удържа не малко победи, но океанът беше търпелив и можеше да изчаква спокойно своя час. Съливан знаеше, че рано или късно ще допусне грешка, но имаше едно утешение — поне нямаше да му се налага да потъва. Краят щеше да бъде мигновен.
След като изслуша молбата на Ян, той не каза веднага нито „да“, нито „не“, но прекрасно знаеше какво в крайна сметка ще отвърне. Имаше случай да проведе най-интересния си опит. Бе жалко, че нямаше да узнае резултата, но в науката често се случва така. Сам той също беше започнал някои изследвания, които щяха да приключат след десетки години.
Професор Съливан беше мъжествен и умен човек, но когато оглеждаше изминатия от него път, разбираше добре, че нямаше да достигне тази слава, която прави името на учения безсмъртно. И сега съвсем неочаквано, а от това и два пъти по-съблазнително, му се предоставяше възможност да влезе в историята. Той не би признал пред никого тази своя честолюбива мечта, но, трябва да му се отдаде дължимото, щеше да помогне на Ян, дори ако участието му в този дързък замисъл останеше тайна завинаги.
А Ян обмисляше и премисляше всичко отново и отново. Досега го беше подхванало и носило на гребена си това първо откритие. Той изучаваше, проверяваше, но нищо не беше направил, за да се сбъдне мечтата му. Имаше няколко дни, за да направи своя избор. Ако професор Съливан се съгласеше, нямаше да има място за отстъпление. Трябваше да върви на среща с бъдещето, което сам беше избрал, с каквито и тайни да беше пълно то.
Да се реши окончателно го принуди мисълта, че ако изпусне този единствен, приказен случай, той няма да си го прости до края на своя живот. Щеше да се терзае до смъртта си с напразни съжаления — Ян не можеше да си представи нищо по-лошо.
Той получи отговор от Съливан след няколко часа и разбра, че жребият е хвърлен. Без да бърза, имаше достатъчно време, Ян започна своята подготовка.
„Скъпа Мая, това писмо, как да го кажа по-меко, малко ще те удиви. Когато го получиш, аз няма да бъда на Земята. Това не означава, че като много други ще се отправя към Луната. Не, ще бъда на път към планетата на Свръхвладетелите. Пръв от хората ще напусна нашата Слънчева система.
Писмото ще предам на приятел, който ми помага — той ще ти го връчи, когато се убеди, че планът ми се е осъществил отначало докрай и за Свръхвладетелите вече ще е късно да ми попречат. В това време аз ще летя толкова далеч и толкова бързо, че едва ли подобна вест ще може да ме догони. А и да ме настигне, малко вероятно ще бъде корабът да се върне заради мен на Земята. И въобще едва ли според тях аз имам такава стойност.