Десет приключения на Лиско
- Автор: Априлов Борис
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Десет приключения на Лиско». Краткое содержание книги:
— Не! — възпротиви се Лиско. — Не бягам от халюцинации и внушения!
— Минала някакви си Червена шапчица и… ще бягаме!
— Лично на мен не ми е минало през ум да бягам от Червената шапчица — обясни Мокси.
— А от какво? — запита Димби.
— От вълка.
— Ха! — засмя се Лиско. — Вълкът!… Къде е той?… Покажи ми го!… Червената шапчица мина, защо не мина и вълкът?… А?… Къде е? Виждате ли го някъде?… — Лиско изгледа победоносно приятелите си: — Няма го!
— Тогава да не ходим до реката — предложи Мокси.
— Но какво ще правим тук? — поиска да знае Домби.
— Да си продължим театъра — предложи Мокси. — Беше интересно. Днес разбрах какво голямо нещо е изкуството… Лиско, можеш ли?
— Уха! — зарадва са лисичето. — Заемете местата си… Така…
Той тръгна към Големия Легнал Дънер, заобиколи го и се показа над него:
— Внимание!… Та-та-та-там!… Започва второ действие!
Лиско отвори уста да каже още нещо…
Беше хубав, голям, изпечен в много отношения, на пръв поглед можеш да го наречеш дори красив, ако не зърнеш кръвожадните му очи, в които въпреки всичко има и притворство, и желание да ти се хареса. Току-що спрял, с изплезен език, той дъхаше почти в тила на Димби и Домби, дъхът му караше космите по опашката на Мокси да треперят.
— Хайде! — извика Мокси. — Защо млъкна?… Няма ли да почваш?
Лиско беше като гипсиран.
— Искаме второ действие! — обади се Димби.
— Ако няма — парите назад! — опита се да прави хумор Домби.
Леко уморен, вълкът си отдъхваше и разглеждаше обстановката, в която бе попаднал.
— Тъпаци, какво правите тук? — каза най-после той.
Домби разбра на секундата, че лошите му предчувствия никога не го лъжат, но беше късно. Оня вече стоеше зад гърба му. А на Големия Легнал Дънер трепери, та се къса не кой да е, а Лиско — същият, от гнездото на орела и от стомаха на акулата…
Погледнати отстрани, Димби, Домби и Мокси представляваха едно цяло, на което не могат да му се видят контурите — например, ако искаш да ги нарисуваш, няма да излезе нищо, всичко трепти, всичко е в движение от треперене, нито глава можеш да видиш, нито тяло, нито крак; тримата се тресат, зъбите им тракат, незапознатото със случая ухо би помислило, че тракат пишещи машини.
— Говорете! — изрева вълкът. — Защо мълчите?… Или… искате да проговорите в стомаха ми, а?
Лиско знаеше, че с това треперене няма да стигне до никъде, но как да го спре? Вълкът задаваше въпроси, трябваше да му се отговори, но как да започне? Най-напред стисна зъби и те горе-долу млъкнаха. Впи нокти в кората на дънера, притисна се към него и започна да си представя хубави неща, например как плува, как веднъж Димби му донесе торта, как една нощ сънува, че е на луната и свири на флейта.
— Какво правите тук? — изгърмя отново гласът.
А една друга нощ пък Лиско сънува, че хвърчи между дърветата като птица и вали някакъв дъжд, но Лиско си носи чадър…
— Кккакво ппитате? — започна да се съвзема той.
— Ти, малкият, страхуваш ли се, или хитруваш? — запита вълкът.
— Стра… хитрувам!
— Не се опитвай.
— Ккакво?
— Не се прави на ударен!… Оттук ли мина?
— Ммоля?
— Чуваш ли какво те питам?
— Второто чух, но първото не можах.
— Ей, хапко, преди всичко нямаше първо и второ. Питах дали ОНАЯ мина оттук… Казвай, че бързам!
— Много ли?
— Какво много? — учуди се вълкът.
— Бързате.
— Слушай, какво точно ми казваш сега?
— Не, аз само питам…
— Тук питам аз, не ти! — ядоса се вълкът.
— Аа, добре — съгласи се Лиско. — Защото помислих, че искате да ви питам нещо, и ви питам… Понеже…
— Да помисля малко — прекъсна го вълкът. — Да разбера какво ме правиш в момента… Нещо ме баламосваш, а?
— Напротив.
— Какво напротив?
— Нищо.
— И тук трябва да помисля. — Вълкът го гледаше недоверчиво. Като всеки вълк и той си бе мнителен. — Нямам време за мислене!… А тези защо мълчат? Само ти ли ще говориш?
— Кои? — Лиско разбра, че като се прави на ударен, най-бързо идва на себе си.
— Тези тук… Тримата.
— Ааа, тези ли?… Още треперят.
— Чичо Вълк, ние още треперим — обади се Мокси.
— Оставете ги да треперят — предложи Лиско, — а ние да си проведем разговора.
— Не разговарям, а питам! — изрева вълкът. — И бързам!…
— Аха… Добре.
— Казвай!
— И какво питате?
Вълкът настръхна, малко остана да кипне, но се овладя, защото наистина бързаше.
— По коя пътека мина Червената шапчица: по тази или по тази?
— Коя шапчица?
— Едно момиченце… Носи храна на баба си.
— Всеки ден ли?
— Не знам, не го питах.
— Трябваше да го питате.
— Защо? Какво значение?