Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)

Неделя, 3 септември 1961 година

Когато се събудих, дон Хуан не беше в къщата. Поработих върху бележките си и ми остана време да събера малко съчки за горене от околните прерийни шубраци, преди той да се върне. А когато той влезе в къщата, аз вече се хранех. Той започна да се смее над онова, което наричаше моя обичайна програма за ядене по обяд, но си взе от сандвичите ми.

Казах му, че случката с планинския лъв ме озадачава. Връщайки се, мислено назад, всичко изглеждаше недействително. Сякаш всичко беше измислено и представено заради мене. Последователността на събитията беше тъй бърза, че аз наистина нямах никакво време да се изплаша. Бях успял само да действам, но не и да се замисля върху обстоятелствата, в които се намирах. Когато седнах да пиша бележките си, ми хрумна въпроса дали наистина бях видял планинския лъв. Сухият клон още беше ясен в спомените ми.

— Това беше планински лъв — каза дон Хуан повелително.

— Беше ли наистина животно от плът и кръв?

— Разбира се.

Казах му, че подозренията ми се дължат на лесния изход от цялата случка. Сякаш лъвът бе чакал там и бе обучен да постъпи точно както дон Хуан бе запланувал.

Той не се огъна пред атаката ми от скептични забележки. Разсмя се.

— Смешен човек си ти — каза той. — Видя и чу животното. То дойде точно под дървото, на което ти се бе покачил. Не те подуши и не се хвърли връз тебе заради върбите. Те убиват всички други миризми, дори за лъвовете. Нали държеше сноп пръчки в скута си?

Казах, че не се съмнявам в думите му, но че всичко, което се бе случило през онази нощ, беше пределно чуждо на събитията от ежедневния ми живот. Докато бях писал бележките си, за момент дори бях имал усещането, че дон Хуан е играл ролята на лъв. Трябваше обаче да отхвърля тази идея, защото наистина бях видял тъмните очертания на четириного животно, което се хвърли върху клетката и след това подскочи към площадката.

— И защо си се загрижил толкова? — каза той. — Това беше просто една голяма котка. В тези планини навярно има хиляди котки. Голяма работа! Както обикновено, насочваш вниманието си в погрешна посока. Никакво значение няма дали е бил лъв или са били гащите ми. Важното е какво си усещал в оня момент.

През целия си живот не бях виждал, нито чувал за голяма дива котка, подгонила жертвата си. Когато си помислих за това, не можех да подмина факта, че аз бях само на няколко фута от точно такава котка.

Дон Хуан ме слушаше внимателно, докато разказвах за цялото си преживяване.

— И какво толкова страшно има в голямата котка? — попита той изпитателно. — Ти си бивал толкова близо до повечето животни, които се въдят наоколо, и никога не си се страхувал от тях. Обичаш ли котките?

— Не, не ги обичам.

— Ами тогава ги забрави. Урокът без друго не беше как се ловят лъвове.

— А за какво беше?

— Това място ми бе показано от малката врана и на това място аз видях възможността да те накарам да разбереш как действа човек, който е в настроението на воин. Всичко, което направи миналата нощ, се дължеше на необходимото за него настроение. Ти беше едновременно хладнокръвен и увлечен, когато скочи от дървото, за да вземеш клетката и да дотичаш при мен. Не се парализира от страх. И тогава до върха на скалата, когато лъвът нададе рев, ти се придвижи много добре. Сигурен съм, че нямаше да повярваш какво си направил, ако бе видял скалата през деня. У теб имаше степен на забрава и в същото време степен на контрол над себе си. Не се отказа и не подмокри гащи и все пак се отпусна и се изкатери по тази стена в абсолютна тъмнина. Можеше да не улучиш пътеката и да се убиеш. За да изкатериш тази стена в тъмното е нужно да се държиш за себе си и в същото време да се отпуснеш. Ето това наричам аз настроение на един воин.