Градът на зверовете
- Автор: Алиенде Исабел
- Серия: Градът на зверовете #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ема Барух
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на зверовете». Краткое содержание книги:
Пещерата, дълга и тясна, не даваше възможност да се изправиш, трябваше да се движиш силно наведен или да пълзиш. Слънчевата светлина се процеждаше бяла и млечна през водопада, но едва осветяваше входа; по-навътре беше тъмно. Алекс, който подкрепяше Надя и придържаше Бороба пред гърдите си, видя Таама да идва към него, жестикулирайки и сочейки падащата вода. Не можеше да го чуе, но разбра, че някой се беше подхлъзнал или беше изостанал. Таама му сочеше въжето и най-накрая Алекс разбра, че той искаше въжето, за да слезе и да потърси липсващия човек. Индианецът, колкото и по-гъвкав да бе, беше по-тежък от момчето и нямаше опит при спасяване по високите планини. И Алекс не беше експерт в това, но поне бе придружавал баща си няколко пъти при рисковани мисии, знаеше как да използва въжето и бе чел много по въпроса. Катеренето беше неговата страст, която можеше да се сравни само с любовта му към флейтата. Показа със знаци на индианците, че ще стигне дотам, докъдето позволяваха лианите. Развърза Надя и даде знак на Таама и на останалите да го спуснат в пропастта.
Слизането в бездната, увиснал на едно крехко въже с море от вода, ревяща около него, се стори на Алекс по-лошо от изкачването. Виждаше едва-едва и изобщо не знаеше кой се бе подхлъзнал, нито къде да го търси. Всичко това на практика изглеждаше толкова безразсъдно, колкото и безполезно, защото който и да бе направил грешна стъпка по време на катеренето, долу вече би се превърнал на прах. Какво ли щеше да направи баща му при тези обстоятелства? Джон Колд би помислил първо за жертвата, едва после — за себе си. Джон Колд не би се признал за победен, без да опита да направи всичко. Докато го спускаха, се постара да се взре малко по-далеч от носа си и да диша, но едва успяваше да отвори очи, а и усещаше дробовете си пълни с вода. Люлееше се в пространството, молейки се въжето от лиани да не го предаде.
Изведнъж единият му крак опря в нещо меко и миг след това напипа с пръстите си някакъв човек, който сякаш висеше в нищото. Слисан от бедата, разбра, че това бе вождът Мокарита. Позна го по короната от жълти пера, която все още стоеше здраво на главата му, независимо че нещастният старец се беше заклещил в един дебел корен, който стърчеше от скалата и като по чудо бе спрял падането му. Алекс нямаше за какво да се хване и се опасяваше, че ако се опре на корена, той ще се счупи и Мокарита ще полети в пропастта. Пресметна, че щеше да има една-единствена възможност да го хване и би било добре да го направи прецизно — в противен случай човекът, както беше подгизнал, щеше да му се изплъзне от ръцете като риба.
Александър се засили, залюлявайки се почти напосоки, и се вкопчи с крака и ръце около изтощеното тяло. В пещерата войните почувстваха изпъването и тежестта на въжето и започнаха да теглят внимателно, много бавно, за да избегнат скъсването на лианите от триенето и от ударите при люшкането на Алекс и Мокарита по скалите. Момчето не разбра колко време продължи тази операция — може би само няколко минути, но те му се сториха часове. Най-накрая се почувства уловен от няколко ръце, които го изтеглиха в пещерата. Индианците трябваше да употребят сила, за да го накарат да пусне Мокарита: държеше го прегърнат, с решимостта на пирания.
Вождът намести перата си и се усмихна едва-едва. Струйки кръв се стичаха от носа и устата му, но извън това, изглеждаше невредим. Индианците се показаха много впечатлени от спасяването и възхитени си подаваха от ръка на ръка въжето; никой не се сети да припише спасението на вожда на младия чужденец, по-скоро поздравяваха Таама, че му беше хрумнала тази идея. Изтощен, Алекс се натъжи, че никой не му благодари, дори Надя го пренебрегна. Сгушена с Бороба в един ъгъл, тя дори не си даде сметка за героизма на своя приятел, защото все още се опитваше да се съвземе от изкачването на планината.
Останалата част от пътуването беше по-лесна, защото тунелът излизаше на известно разстояние от водата, на едно място, където беше възможно да се изкачваш с по-малко риск. Служейки си с въжето, индианците изтеглиха Мокарита, тъй като краката му не го държаха, и Надя, защото беше паднала духом, но най-накрая всички се озоваха на върха.
— Не ти ли казах, че талисманът служи също и при опасности от височина? — пошегува се Алекс.
— Със сигурност! — съгласи се убедено Надя.
Пред тях се появи Окото на Света, както хората от мъглата наричаха своята страна. Беше рай от планини и великолепни водопади, безкрайна гора, населена с животни, птици и пеперуди, с благодатен климат и без облаци от комари, които вилнееха из по-ниските земи. В далечината се издигаха странни образувания, подобни на много високи цилиндри от черен гранит и червена пръст. Легнал на земята, без да може да се движи, Мокарита ги посочи с благоговение: