Нежният звяр
- Автор: Шанън Колийн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христина Симеонова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нежният звяр». Краткое содержание книги:
— В живота нищо не е неизбежно, освен смъртта. Що се отнася до останалото, ние сами ковем съдбата си. Можеш да откраднеш свободата ми, дома ми, коня ми, дори девствеността ми. Но никога не можеш да ми отнемеш любовта към Хенри. Преследваш ли го, значи си мой враг. — Думите бяха най-трудните, които някога бе казвала, но Бог да й е на помощ, това беше истината.
Той трепна. Протегна ръка, за да я хване, но когато тя го погледна в очите, противопоставяйки му волята си, той се обърна и изпсува.
— Ха! Добре че онова момиче знаеше какво да прави. Ти си една опърничава жена, която има нужда от опитомяване, но тази вечер нямам настроение. Остави ме.
Калиста положи усилие да тръгне с достойна грация към стълбата. Само още една минутка. После щеше да дръпне завесите и да се отдаде на сълзите.
Ако пролееше достатъчно, може би щеше да успее да отплава далеч от мечтите, които той бе разбил…
Отвън една тъмна карета със спуснати завеси бе спряла в тъмна уличка. Двамата мъже, които бяха проследили Дрейк до магазина, се измъкнаха от сенките. Морякът се поклони, адамовата му ябълка подскачаше нервно.
— Добър вечер, господарю.
— Е? Какво открихте? — Оглеждайки се наоколо, Куотърмейн дръпна завесите на каретата достатъчно, за да вижда човека.
— Само това. — Мъжът пъхна свитък хартия през прозореца.
Куотърмейн увеличи светлината на фенера и се намръщи.
— Идиот такъв! Не виждаш ли, че това е празен лист? — Той го приближи до фенера, не вярвайки на очите си. Появи се една сребриста линия. Той ахна и надвеси хартията над пламъка. Бавно се появиха още редове. Той се усмихна зловещо. — Отлично! Примката се затяга. — Той погледна към човека. — Видя ли те някой, че вземаш това?
— Не, направихме го, докато се биехме с него.
— Браво. А сега се връщай на поста си, докато дойде заместникът ти. Онзи, който ги хване да товарят, ще получи десетарка.
Куотърмейн дръпна завесите и почука по покрива. Каретата се залюля и тръгна безшумно. Копитата на конете бяха увити в парцали.
Мъжът с мазното лице се загледа след работодателя си.
— Истински дявол е, проклетникът. Видя ли усмивката му? — Той потрепери.
Морякът потърка натъртените си ребра.
— Но този проклет Дракон си го заслужава. А аз се интересувам единствено от десетарката. Как мислиш, какво й има на бялата хартия, че да е толкова ценна?
Вътре в къщата, Дрейк си наля трета чаша коняк. Болката не преставаше, но вече я чувстваше по-притъпено. Каза си, че трябва да извади документите и да се захване за работа, но нямаше сили затова. Все пак бръкна в джоба си.
Намръщи се, после бръкна в другия. Сърцето му прескочи един удар, после започна да бие лудо. Той обърна всичките си джобове, но не беше чак толкова пиян.
Листът го нямаше.
Той се отпусна назад в стола си. Целта на този бой в кръчмата най-после му се изясни.
— Горд глупак! А сега какво?
Само невидимото мастило можеше да го спаси. Ако двамата бяха просто обикновени джебчии, щяха да изхвърлят празния лист. Ако бяха наемници…
Интуицията, която бе спасявала живота му неведнъж, отново заговори. Той се вцепени.
— Проклета да е черната ти душа, Куотърмейн!
Той се изправи и започна да крачи между канапето и камината. Това не беше предвидено. Лейди Калиста Ралей можеше да сложи край на съществуването му, ако не внимаваше. Може би трябваше да я освободи.
— Не.
Стисна облегалката на стола толкова силно, че тя изпука в ръцете му. Беше счупил част от изящната резба. Дрейк я захвърли на бюрото, загледа се в един празен лист хартия и седна. При създалите се обстоятелства предпазливостта беше най-важна. Отключи едно тайно чекмедже и топна перото си в невидимото мастило.
Петнайсет минути по-късно той стана и намали лампите почти докрай. Обърна гръб на стълбата към спалнята си и въздишайки с облекчение, свали маската си. Разтри лицето си, загледан в огъня.
Човек не би могъл да опише лицето, което се появи, като красиво. Носът му беше прекалено остър, брадичката — прекалено силна, ушите — прекалено големи. Старият белег, преминаваш от едната вежда до слепоочието, подчертаваше мъжествеността му. Но очите, които бе наследил от баща си, бяха сини като планински езера. Никой, погледнал някога в тези очи, заобиколени от гъсти, извити черни мигли, не можеше да ги забрави.
Но той рядко се замисляше за необикновените си очи, освен че ги проклинаше, задето го правеха забележим. Но в тази самотна нощ би дал всичко, което притежава, за да отиде при Калиста такъв, какъвто е, и да сподели всичко с нея. Тази странна необходимост да поиска съвет от нея го изненада, защото той рядко обсъждаше нещо с когото и да било, дори с Клайд.