Огненият човек
- Автор: Сальгари Эмилио
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван П. Иванов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Огненият човек». Краткое содержание книги:
— Да започваме да ядем, Гарсия! — извика весело Алваро. — В това меню няма човешко месо и можем спокойно да обядваме.
Без да обръщат внимание на индианското момче, което беше застанало в колибата, те започнаха да ядат с голям апетит, като опитаха и питието тароба, като вместо с чаши си послужиха с палмови листа свити на тръба.
— Не е лошо — каза Алваро. — Не вярвах, че тези човекоядци могат да приготвят и ликьор…
А! Струва ми се, че съм чувал нещо за това питие…
— И за зъбите на бабите, сеньор — добави Гарсия.
— Да, да, и за зъбите! — отговори Алваро, като остави палмовия лист. — Ей, момче, не знаеш ли как се приготвя това питие?
— Не ви ли харесва? — попита юношата.
— Аз те питам от какво е направено!
— От корените на маниока, сеньор — отговори индианецът. — Най-напред те се варят, а след това се дават на най-старите жени от племето да ги дъвчат…
— Поврага! — извика Алваро, който почувства голяма погнуса.
— След това, когато добре сдъвчат със зъбите си тези корени, получената маса се вари отново и се излива в съдове, които се заравят във влажната земя, докато питието започне да кипи.
— Ух, и вие пиете тази свинщина? Поврага на вашата тароба! Гарсия, хвърли тези съдове! Тези индианци са истински свине!
— Защо говорите така! — попита юношата.
— Да пия тази мръсотия, сдъвкана от старите баби…
— Но, сеньор, ако не се сдъвчат първо корените на маниоката, таробата не може да се приготви.
— По-скоро махай това питие, иначе ще го излея върху главата на първия индианец, който мине покрай колибата. Пиайе с бяла кожа не може да пие такова питие… Поврага! Сега целият ми обяд е развален!
— Сеньор,… — отбеляза юношата, като се смееше до припадък. — Не трябва да се сърдите! Както и да е, но това питие не е никак лошо…
Индианецът беше донякъде озадачен от отношението на белите към най-доброто бразилско питие. Той взе двата съда и ги изнесе от колибата, като се питаше какви ли спиртни напитки употребяват белите хора, щом пренебрегват приготвената от бабите на племето тароба.
— Сега да видим, каква е тази тушана, която ме длъжни да пазим, каза Алваро. Това трябва да е нещо важно като печата на краля или нещо подобно.
— Той взе кутията направена то дебела бамбукова цев, дълга един метър и украсена с раковини и пластинки от злато.
В кутията имаше една дървена тояжка, която беше много тежка, по всяка вероятност направена от желязно дърво, на двата и края бяха привързани снопчета птичи пера.
— Като жезъл на главнокомандващ — каза Алваро, като разглеждаше с любопитство тояжката. — Щом ни поверяват това желязо трябва да сме станали твърде важни личности, велики жреци, вместо да бъдем опечени, а ти все още си недоволен!
— Предпочитам свободния живот в гората, заедно с моряка…
— Имай търпение, мили Гарсия. Аз желая не по-малко от теб да съм далеч от тук. За сега ще останем магьосници, а после ще видим…
Точно в тази минута юношата-преводач влезе в колибата и като се обърна към Алваро, каза:
— Велики пиайе, предводителят ви моли да присъствате при умъртвяването на един пленник, предназначен за изяждане. Ще бъде устроена гощавка за военачалниците и най-доблестните воини. Предводителят каза, че месото на този пленник ще стане много вкусно, ако вие го удостоите с поглед.
— Щях да съм доволен, ако ни оставеха да си починем. Не обичам да гледам как се убива един нещастник, а още по-неприятно ми е да гледам как го изяждат.
— Такъв е обичаят на племето и вие не можете да откажете да изпълнявате длъжността на пиайе, която ви е възложена.
— Този осъден да не е от твоето племе?
— Не, той е тупи.
— Дали да не се опитам да го спася?
— Не правете това, велики пиайе. В началото моят покровител се опита да направи същото, но едва не беше изяден вместо пленника.
— Да бъдат проклети тези зверове, които ни принуждават да бъдем безучастни свидетели на жестоки убийства! Как бих искал да ги изтребя до крак!
— Виждам — възрази индианецът — че белите пиайе смятат червенокожите твърде жестоки и зли. Но пиайе Диас много ми е разказвал за живота и обичаите на белите хора, и аз мисля, че те са не по-малко жестоки от червенокожите. Преди да убият обречения на смърт човек, те го подлагат, не зная защо, на страшни мъки и не го пекат след като го умъртвят, а го изгарят жив, сигурно защото човешкото месо не им е вкусно. Ние имаме свои обичаи и не се опитвайте да въставате против тях, ако искате да спасите живота си… Чувате ли? Пленникът е започнал вече своя танц. Без съмнение той няма да се разтрепери от страх и енергично ще се защитава, когато се приготвят да смажат главата му.