Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
READ-E-BOOK » Классическая проза » По границите на Далечния запад
По границите на Далечния запад - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

По границите на Далечния запад

Электронная книга - «По границите на Далечния запад». Краткое содержание книги:

За ония, които са повярвали на историите на Салгари, той несъмнено е бил човек на приключението, прекосил морета, убивал тигри в Индия, претърпял корабокрушение в Малая. Всъщност животът на Емилио Салгари преминал изцяло около едно писалище. Още докато бил жив — разказва биографът му Роберто Антонето — се появили стотина мними Салгариевци, които пишели истории в негов стил и ги издавали под свое име. Имало и заемки, които само леко променяли имената на героите и местата, описани от Салгари. Двама от тях заслужават да бъдат споменати: племенникът на Колоди, авторът на Пинокио, и внукът на Гарибалди. За много от тези случаи говорят безкрайните процеси, които истинският Салгари водил с издателитеизмамници.
Но що за личност бил този „писарушка“ Салгари? Защо подписвал писмата си до своята годеница „Твоят див малаец“? Защо пред домашния си лекар, който го лекувал от малария, се кълнял, че прихванал болестта в Индия? Каква нужда е изпитвал да се показва на балкона, преоблечен като пират, когато минавали ученички край дома му на „Корсо Казале“ в Торино, или да се дуелира със синовете си на двора, както твърдели съседите? Това дало повод на един виден психиатър. като се посъветвал с биографа на Салгари, да определи „казуса Салгари“ като характерен случай на митомания.
Още от младини Салгари страдал от болезнена амбиция, но света му се изплъзнал, всичко му убегнало. Опитал се да стане боксьор, колоездач, фехтовач, ала без успех. Скъсали го и на изпитите в морското училище в Триест. Затова героят, какъвто той не е могъл да стане, става действуващо лице в романите му. Така се родили Черният Корсар, Сандокан, Янец, ТремалНаик. Мариана. Йоланта и други. Героите на Салгари са красиви и снажни (а самият той бил висок метър и шестдесет), обладаващи необикновена сила (в противовес на заключението „слаботелесен“ на комисията на морското училище). Не му оставало друго освен да си измисли свой свят, да се превъплъти в своите герои. Романистите на английската и френската приключенска литература били до един пътешественици, обиколили по няколко пъти света. Бедният Салгари трябвало сам да придобие своя опит на пътешественик, тъй като никога не му се удало да напусне Торино. От градската библиотека, където отивал всяка сутрин, мъкнел в къщи десетки ситно изписани листове с имена на екзотични растения и животни, на географски описания и исторически справки. „Пътешественикът с бомбе“ можел да се придвижва в коя да е част на света, вещо и убедително да разказва както за морето и пиратските кораби, така и за джунглата, прерията или Северния полюс. Бил също така винаги готов да откликва с нов роман на всяко по-голямо политическо събитие: още незавършила испано-американската война за Куба, излязъл романа му „Капитанката на Юкатан“, тунизийското въстание било последвано от „Разбойниците от Риф“. Понякога фантазията му направо изпреварвала събитията, какъвто бил случаят с книгата му „Сред ледовете“, конфискувана от властите, понеже описвала досущ правителствения проект за полярна експедиция.
Наречен „италианският Жул Верн“, Салгари (1863–1911) оставил богато литературно наследство: осемдесет романа и сто й тридесет разказа. Плодовете на невероятната си фантазия изливал в своите съчинения, които били развлекателно и познавателно четиво за четири поколения. Огромното му творчество се разделя на четири поредици: Малайските пирати, Корсарите, Далечният Запад, Африкански и източни приключения.
В миналото Салгари е издаван у нас в подборен превод и на брошури, които далеч не са могли да го представят в истинския му ръст на голям приключенски автор.
След успеха на „Черният корсар“, който излезе през 1981 г. през тази година издателство „Отечество“ ще предложи на своите млади читатели освен настоящата книга, още „Тайните на черната джунгла“ и „Последната битка на Сандокан“, всяка една от които най-ярко представя отделните поредици на Салгари. Така едно голямо и забравено творчество през последните четиридесет години у нас ще намери отново мястото си сред другите творби за приключения и пътешествия.
Божан Христов
1 ... 45 46 47 48 49 50 51 52 53 ... 84
Перейти на страницу:

— Изглежда са се уморили да ни чакат — каза Джон, след като внимателно се огледа във всички посоки. — Вече не ги виждам.

— Ако не са се настанили зад горите — рече Хари. — Тези типове са много упорити, за да се откажат тъй лесно от пет скалпа.

— Знам, приятелю — отвърна гигантът. — И все пак не ги виждам около шахтата.

— А може да са заети да гонят конете ни — каза Джорж.

— Досега или са ги убили, или заловили.

— Така ли мислиш, Джон? А ние как ще стигнем до голямото Солено езеро? Предполагам не пеша.

— Съгласен съм, че би било лудост — отвърна великанът. — Ни един от нас няма да стигне жив при толкова индианци, които кръстосват прерията и са във война с нас.

— Ще трябва да си набавим други и затова ви напомних да пазите ласата си, които отсега нататък могат да се окажат по-ценни от карабините ни. Хайде, да слезем към мината да приберем седлата и — амунициите на конете, ако все още са там.

— Както и да сложим нещо в устата си, защото умирам от глад — каза Джордж. — Остави ни поне да ударим някоя птица.

— Опасно е, индианците не са далеч, могат да ни чуят — отвърна Джон.

— Така обаче не може да продължава — каза Хари. — Вече четиридесет и осем часа, а може би и повече, стомасите ни къркорят и силите ни отпадат.

— Прави сте, в края на краищата, стреляйте. И да се появят отново шейените, ще прибягаме до най-високите върхове на планината.

Поеха отново, слизайки бързо от площадка на площадка. Но двамата трапери и Червен облак не закъсняха да се възползува: от разрешението на съветника и майсторски удариха доста диви петли, както и няколко броя от онези безкрайно вкусни пернати. наречени от индианците уакон.

След два часа четиримата мъже и малката индианка стигнаха до равното място, където се намираше шахтата и някогашните складове за въглища. От червенокожите нямаше никаква следа. Вероятно бяха се уморили да чакат повторното появяване на белите хора и отново се бяха впуснали из прерията, за да подновят кървавите си набези.

Не бяха преровени и купищата въглища, така че седлата и амунициите бяха убегнали от техните претърсвания, за голямо задоволство на нашите хора, защото макар и опитни ездачи, за разлика от индианците, предпочитаха да яздат оседлани коне. Оттеглиха се под един навес, пощаден от капризите на времето и се заеха с приготовлението на многоочаквания обяд, както и да си починат до другата сутрин; после щяха да се спуснат в прерията, където се надяваха да открият някое стадо диви мустанги. Но преди това трябваше да се уверят в посоката, взета от шайените, за да не попаднат на хитро скроена засада.

Денят мина спокойно, никакви червенокожи не се показаха от прерията, така че малката група можа да си отпочине, да хапне няколко пъти и да изразходва добра част от запасите си с тютюн, които бяха оставили в саковете на седлата.

Вече бяха определили първият часови, когато Джон, който имаше много остър слух, та дори Червен Облак да му завиди, се изправи неочаквано и сграбчи карабината си.

— Какво, шайените ли? — попитаха Хари и Джордж в един глас.

— Спокойно, приятели, може и да съм се излъгал — отвърна великанът, който се бе запътил към един от изходите на навеса.

— Не — рече вождът на гарваните, също заслушан.

— Не чухте ли някакъв далечен тропот? — попита го Джон, явно неспокоен.

— Прилича ми на галопиращи коне през гората, която граничи с прерията.

— Тогава това са червенокожи — каза Хари. — Докато още имаме време да бягаме към планината.

— Забрави ли вече мината?

— О, Джон, недей ми споменава…

— Струва ми се, че си прав. Доста се измъчихме там долу.

— Мълчете! Оставете ме да чуя — каза Червен Облак, който бе долепил ухо до земята.

Съветникът и двамата трапери се умълчаха, дори затаяха дъх.

— Коне — каза накрая Червен Облак.

— Много ли? — попита Джон.

— Изглежда, че са много, защото земята предава отчетливо тропота на копитата им.

— Тежко ли стъпват? — попита Джон.

— Не, бих казал, че на гърба си нямат ездачи.

— Дали не е някое стадо мустанги, които се опитват да се спуснат в прерията?

— Струва ми се даже, че се насочват към мината. Съветникът трепна и в очите му блясва искра на надежда.

— А ако са нашите, които продължават да кръжат по тия места?

— Изглежда, че са повече от четири — отговори Червен Облак. — Иначе до ухото ми не би достигнал целия този тропот.

— Няма значение, разбрах! — викна Джон сияещ. — Който иска кон, да си вземе, макар да предпочитах моя. Бързо, ласата!

1 ... 45 46 47 48 49 50 51 52 53 ... 84
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)