Децата на Дюна [Children of Dune - bg]

— Има неща, които се случват извън твоите желания и възможности за въздействие — каза той.

— Тогава по какъв начин може да се обясни това… съвършенство, което толкова много превишава целия друг опит, натрупан от човечеството?

Той кимна в знак, че е разбрал въпроса, и продължи:

— Ако човек удължи старостта си и забави своята смърт с помощта на мелинджа или на виртуозното регулиране на процесите в тялото си, от което вие в „Бин Джезърит“ с пълно право се боите, това забавяне довежда единствено до въображаеми възможности за оказване на въздействие и контрол. Когато някой крачи в сийча, той само го прекосява, независимо дали върви бавно или бързо. Съответният отрязък от време се обособява просто като вътрешно преживяване и опит.

— Защо си играеш с думите по такъв начин? Подобни глупотевини счупиха зъбите на моята мъдрост много преди да се роди баща ти.

— Но единствено зъбите са пораснали — отвърна Лито.

— Думи! Само думи!

— Аха, удари съвсем близо!

— Нима?

— Бабо?

— Моля?

Момчето дълго мълча, преди да започне:

— Виждаш ли? Отговорите и реакциите ти са все същите. — Той й се усмихна. — Но не можеш да виждаш отвъд сенките. А аз съм там. — Засмя се отново. — Баща ми бе стигнал много близо до целта. Живя, когато бе жив, но не успя да умре, когато умря.

— Какви ги приказваш?

— Добре, покажи ми тялото му!

— Да не мислиш, че Проповедникът…

— Възможно е, но дори да е така, тялото не е неговото.

— Нищо не разбирам — обвини го тя.

— Точно както те предупредих.

— Тогава защо…

— Ти поиска. И трябваше да го демонстрирам. А сега, нека се върнем към Алая и нейния план за отвличане на..

— Да не би да планираш немислимото? — попита тя, все още държаща под робата си отровния гом джабър.

— Приемаш ли да бъдеш неин екзекутор? — парира той с измамливо мек глас, след което посочи с пръст ръката й. — Вярващ ли, че тя ще те остави да си послужиш с него? Или мислиш, че аз ще ти позволя да го сториш?

Джесика почувства, че не е в състояние да преглътне.

— Отговарям на въпроса ти — каза Лито. — Не съм планирал немислимото. Просто не съм такъв глупак. Но съм възмутен от теб. Осмеляваш се да съдиш Алая. Разбира се, че е нарушила ценната заповед на „Бин Джезърит“! А ти какво очакваше? Тя престана да те интересува и я остави тук за владетелка с нищо повече от едно име. И то при такава власт! А ти самата се върна на Каладън, за да лекуваш раните си в прегръдките на Гърни. Това е напълно ясно. Но коя си ти, за да съдиш Алая?

— Слушай, няма да разис…

— Я да млъкваш! — Той отклони от нея възмутения си поглед.

Думите му бяха изречени по специалния бин-джезъритски способ — с обуздаващ Глас. Тя спря, сякаш някой бе сложил ръка на устата й. След това помисли: Кой би знаел по-добре от него как да ме порази с Гласа? Аргументът й подейства облекчаващо. Бе си служила много пъти с Гласа спрямо други хора, но не очакваше, че самата тя е тъй подвластна на неговото въздействие… При това чак от времето на училищните дни, когато…