Децата на Дюна [Children of Dune - bg]

Той я погледна отново:

— Извинявай. Току-що разбрах, че очакват от теб да реагираш слепешката.

— Аз? Слепешката?

Тези думи я засегнаха повече от умението му да й въздейства с Гласа.

— Да, ти — кимна Лито. — Наистина слепешката. Ако в теб се е запазила поне частица от разбирането ти за честност, ще си дадеш точна сметка за собствените реакции. Повиквам те и ти казваш „Моля?“. Принуждавам те да млъкнеш. Призовавам всичките ти митове от дните на „Бин Джезърит“. Погледни навътре в себе си, както са те учили. Поне това можеш да сториш.

— Как се осмеляваш? Какво знаеш ти за…

Гласът й заглъхна. Разбира се, че знаеше!

— Хайде, погледни навътре! — Гласът му й заповядаше.

Смущението отново я овладя. Почувства как сетивата й губят от своята острота и долови учестеното си дишане. Непосредствено отвъд нейното съзнание се спотайваше някакво бумтящо сърце, бързото туптене на… Внезапно си даде сметка, че учестеното дишане и бумтящото сърце не са нито скрити, нито отдалечени от умението, придобито в „Бин Джезърит“. Очите й се отвориха широко от разтърсващо я осъзнаване, когато почувства, че собственото й тяло се подчинява на чужди заповеди. Постепенно възстанови спокойствието си, но усещането остана. През цялото време на техния разговор това не-дете бе свирило на нея като на деликатен инструмент.

— Е, сега вече знаеш много добре какво са постигнали с теб твоите хора от „Бин Джезърит“ — каза Лито.

Единственото, което тя успя да направи, бе да кимне утвърдително. Вярата й в думите лежеше поразена. Лито я бе принудил да погледне открито в лицето вселената на своите физически измерения и тя бе излязла от преживяното разтърсена, със съвсем ново усещане, което сега отзвънваше в нейния разум. Покажи ми тялото му! Не, той й бе показал собственото й тяло, сякаш бе новородена. Още от най-ранните дни в училище, както и от мъчителното време, преди да дойдат за нея пратениците на дука, тя не бе долавяла в себе си такава смазваща несигурност за непосредственото бъдеще.