Децата на Дюна [Children of Dune - bg]

— И си въобразяваш, че Сестринството би се унижило да изнудва?

— Аз знам, че ще го сторят. Е, всичко ще е добре захаросано. Наредили са ти да провериш слуховете за дъщеря си. Подхранили са както твоето любопитство, така и страховете ти. Обърнали са се с призив към чувството ти за отговорност и са те накарали да изпиташ вина заради връщането ти на Каладън. Накрая са ти предложили възможността да спасиш своите внуци…

Единствената възможност за Джесика бе да го гледа мълчаливо. Сякаш наистина бяха подслушвали бурните срещи с прокторите от Сестринството. Тя усети тоталната власт на неговите думи и разбра, че започва да приема твърдението му за похищение от страна на Алая.

— Бабо, съзнавам, че бях изправен пред нелеки въпроси — каза той. — Дали следвам пътя на загадката, типична за атреидите? Живея ли за своите поданици и… готов ли съм да умра за тях? Или пък съм избрал друг курс, който ще ми даде възможност да съществувам хиляди години?

Без да иска, Джесика долови как отстъпва. Тези думи, произнесени с поразителна лекота, се докоснаха до тема, по която според „Бин Джезърит“ бе по-добре изобщо да не се мисли. Много свети майки бяха поели по този път… или поне се бяха опитвали да го сторят. Възможностите за манипулативни операции в скритите за външни погледи химически реактори не бяха тайна за посветените в Сестринството. Но ако само един го направеше, всичка щяха да го последват, рано или късно. Нямаше как да бъде потулен фактът за непрестанно нарастващия брой жени, неподвластни на възрастта. Напълно сигурно бе, че веднъж поет, този курс неизбежно би ги довел до пълно унищожение. Останалата част от човечеството, осъдена на кратък живот, неминуемо щеше да се обърне против тях. Не, това беше немислимо.

— Не ми харесва накъде клонят мислите ти — каза Джесика.

— Не разбираш моите мисли — отвърна Лито. — Гани и аз… — Той поклати глава и продължи: — Алая се бе домогнала до това, но го изостави.

— Сигурен ли си? Вече изпратих съобщение до Сестринството, че тя се е заела с немислимото. Погледни я! Дори ден не е остаряла от последното ни виж…

— А, за него ли! — той отхвърли сякаш встрани с жест на ръката си идеята на „Бин Джезърит“ за телесното равновесие. — Не, говоря за съвсем друго — пътя на усъвършенстване, по който се излиза отвъд всичко, постигнато от хората.

Джесика замълча, почти ужасена от лекотата, с която Лито бе разкрил нейните тайни. Би трябвало да знае, че това съобщение е като смъртна присъда за Алая. И независимо от подбора на думите, можеше да се говори само за едно и също — за престъпление. Не разбираше ли наистина каква заплаха е скрита в неговите мисли.

— Трябва да се изясниш — каза тя най-сетне.

— Но как? — попита той. — Освен ако разбираш, че Времето не е това, което изглежда. Дори не мога да започна обясненията си. Баща ми го е подозирал. Стигнал е до самия праг на осъзнаването, но изведнъж се е строполил. Сега е ред на мен и на Гани.