Смъртта идва като завършек
- Автор: Кристи Агата
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмил Димитров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Смъртта идва като завършек». Краткое содержание книги:
— Това, което казваш, е безобразие, пълно безобразие!
— А сега си изплашена.
— Кой няма да бъде при нещата, които стават в тази къща? — извика пискливо Хенет. — Всички ни е страх, сигурна съм, да не би зли духове да се върнат от мъртвите и да ни измъчват! Но аз зная защо си такава — чула си го от Хори. Той какво ти каза за мен?
— Какво знае Хори за теб, Хенет?
— Нищо, съвсем нищо. Ти по-добре попитай аз какво знам за него!
Очите на Еза се изостриха:
— Е, какво знаеш?
Хенет отметна глава:
— О, всички вие желаете злото на бедната Хенет! Мислите, че тя е грозна и глупава. Но аз зная какво става! Много неща зная аз, наистина много малко не зная от нещата, които стават в къщата! Може и да съм глупава, но пукнат грош не давам за това. Аз може би виждам повече, отколкото някои умни люде като Хори. Когато той ме види някъде, винаги поглежда, като че ли не съществувам, като че ли вижда нещо зад мен, нещо, което го няма. По-хубаво е да гледа във мен, това ще ти кажа! Може да ме мисли за отблъскваща и глупава, но умните не винаги знаят всичко. Сатипи нали се мислеше за много умна — и къде е сега, бих искала да ми кажеш?
Хенет замълча победоносно. После като че ли й прилоша и тя видимо се сви, гледайки нервно към Еза.
Но старицата се бе замислила над нещо свое. Тя се сепна и почти уплашено погледна смутеното й лице. Каза бавно и замислено:
— Сатипи…
Хенет рече с познатия си цвилещ тон:
— Съжалявам, Еза, изглежда изгубих самообладание. Наистина не знам какво ми стана. Нищо нямах предвид…
Вдигайки поглед, Еза я прекъсна:
— Махай се, Хенет. Дали си искала да кажеш нещо, или не, в действителност няма значение. Но ти изпусна една фраза, която възбуди нови мисли в главата ми… Върви, Хенет, и предупреждавам те — внимавай какво говориш и вършиш. Не искаме да има повече смърт в тази къща! Надявам се, че разбираш.
II
Всичко е страх…
Ренизенб откри, че тези думи сами напираха на устните й, когато се съветваха край езерото. Това стана впоследствие, щом започна да разбира истинността им.
Тя механично се запъти към Кайт и децата, скупчили се до малката палатка, но установи, че крачките й се забавят и после спряха, сякаш по собствено желание.
Изплаши се — може и да си въобразяваше, но като наближи Кайт и се вгледа в ясното й и спокойно лице, откри в него лицето на отровител.
Забеляза как Хенет изтича на верандата и отново се прибра и обичайното й състояние на отвращение се засили. Отчаяно свърна към пътната врата и миг по-късно се сблъска с Ипи, който прекрачи в двора с високо вдигната глава и весела усмивка върху дръзкото си лице.
Ренизенб усети, че го наблюдава. Ипи, галеното дете в семейството, красив, упорит малчуган — като такъв го помнеше, откакто замина с Кай…
— Какво има, Ренизенб? Защо ме гледаш толкова странно?
— Така ли?
Ипи се засмя.
— Изглеждаш смахната като Хенет.
Ренизенб поклати глава.
— Хенет не е смахната. Много е хитра дори.
— Прелива от злоба, това е. В тежест е на цялата къща. Смятам да се избавя от нея.
Устните на Ренизенб се отвориха и затвориха. Тя прошепна:
— Да се избавиш от нея ли?
— Скъпа сестро, какво ти става? Да не си видяла зли духове, като онова нещастно, смахнато черно дете?
— За теб пък всички са смахнати!
— Онова дете наистина си беше такова. Вярно е, че не съм свикнал да търпя глупостта. Твърде често съм го правил. Това не е смешка, казвам ти, изтормозих се с двамата си мудни по-големи братя, които не виждат по-далече от носа си! Сега, когато са отстранени и имам вземане-даване само с баща ми, скоро ще усетиш разликата. Баща ми ще прави каквото аз му казвам.
Ренизенб го изгледа. Той беше необикновено хубав и дързък. Имаше някаква жизненост в него, чувство за успешен живот и енергия, които й се сториха повече от нормалното. Навярно някакво вътрешно съзнание предизвикваше у него това ведро състояние на благополучие.
Ренизенб каза рязко:
— Не са отстранени и двамата ми братя, както казваш. Яхмос е жив.
Ипи я изгледа с презрителна подигравка:
— И си мислиш, предполагам, че ще се възстанови напълно?
— Защо не?
Той се засмя.
— Защо не ли? Добре, нека ти кажа простичко, защо не съм съгласен с теб. Яхмос е съсипан, за да работи, може само да пълзи по малко, да седи и да охка на слънцето. Но повече не е мъж. Посъвзе се от първите поражения на отровата, ала сама виждаш, че не отива към подобряване.
— Но защо? Лекарят каза, че му трябва още малко време, за да укрепне и се възстанови.
Ипи сви рамене.
— Лекарите не знаят всичко. Те говорят умно и използват дълги думи. Колкото щеш си обвинявай злата Нофрет, но Яхмос — твоят скъп брат Яхмос, е обречен.