Смъртта идва като завършек
- Автор: Кристи Агата
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмил Димитров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Смъртта идва като завършек». Краткое содержание книги:
— Ние само споделяме подозренията си. Хайде, Хори, говори!
Хори поклати глава.
— Не, Еза. Това е само една неясна мисъл… А ако излезе вярно, за теб е по-добре да не знаеш. В противен случай може да се окаже опасно. Същото се отнася и за Ренизенб.
— Тогава и за теб е опасно, защото знаеш, нали, Хори?
— Да, опасно е… Мисля, Еза, че всички сме в опасност. Като че ли Ренизенб най-малко.
Еза го стрелна с поглед, без да отговори.
— Какво не бих дала — каза тя накрая — да узная какво ти се върти в главата.
Хори не отвърна направо. Обади се след миг-два, личеше, че премисля:
— Следите за това, какво се крие в главите на хората, могат да се открият в тяхното поведение. Ако някой се държи странно, неестествено, неприсъщо нему…
— Тогава го подозираш? — попита Ренизенб.
— Не — отвърна Хори. — Просто така смятам. Мъж, чиито съзнание и намерения са зли, се съобразява с този факт и гледа да го прикрие на всяка цена. Затова няма да си позволи да се държи неподходящо.
— Мъж? — попита Еза.
— Мъж или жена — все едно.
— Разбирам — поклати глава Еза. Изгледа го остро, после каза: — А ние? Нас тримата в какво могат да ни заподозрат?
— Това също трябва да бъде разгледано. Ползвал съм се с голямо доверие. Правенето на договори и разположението на посевите е било в мои ръце. Като писар се занимавам с всички сметки. Можех да ги фалшифицирам — както Камени откри, че е правено на Север. После, Яхмос би могъл да се досети и да почне да подозира. Затова много би ми било необходимо неговото мълчание. — Хори се усмихна на думите си.
— О, Хори — възкликна Ренизенб, — как можеш да говориш такива неща! Никой, който те познава, няма да им повярва!
— Никой, Ренизенб, не знае повече. Още веднъж ти го повтарям.
— Ами аз? — попита Еза. — В какво могат да заподозрат мен? Та аз съм стара. Когато мозъкът остарее, често заболява. Намразва това, което трябва да обича. Мога да съм се уморила от внуците си и да се опитам да разруша собствената си кръв. Това е злочестината на един зъл дух, което се случва понякога със старците.
— А аз? — попита Ренизенб. — Защо ще се опитвам да убивам братята си, които обичам?
Хори й отговори:
— Ако Яхмос, Собек и Ипи бяха мъртви, тогава ти оставаш последното дете на Имхотеп. Той щеше да ти намери съпруг и всичко тук да стане твое. Ти и съпругът ти щяхте да бъдете настойници на децата на Яхмос и Собек. — После се усмихна: — Но под смокиновото дърво ние не те подозираме, Ренизенб.
— Под смокинята или не, ние те обичаме! — заключи Еза.
ГЛАВА XVII
Втори месец от Лятото — 1-ви ден
I
— Значи си излизала от къщата? — попита Хенет, влизайки точно когато Еза се замъкна в стаята си. — Не си го правила почти цяла година!
Очите й гледаха изпитателно Еза.
— Старците са капризни — отвърна Еза.
— Видях те, че седеше край езерото — с Хори и Ренизенб.
— Чудесна компания са те двамата. Има ли нещо, което някога не си видяла, Хенет?
— Наистина, Еза, не зная какво искаш да кажеш! Ти седя там достатъчно дълго, та цял свят да те види.
— Но не достатъчно дълго цял свят да чуе!
Еза се изхили и Хенет обузда гнева си:
— Не разбирам защо си толкова груба с мен! Вечно си внушаваш разни неща. Аз съм много по-заета да следя дали работите в тази къща вървят както трябва, отколкото да слушам какво си говорят хората. Какво ме засягат разговорите им?
— И аз това се чудя.
— Ако не беше за Имхотеп, който ме цени…
Еза остро я прекъсна:
— Да, ако не беше за Имхотеп! Ти зависиш от него, нали? Ако нещо се случи с Имхотеп…
Хенет възкликна:
— Нищо няма да се случи на Имхотеп!
— Откъде знаеш, Хенет? Някаква гаранция има ли в къщата? Нещо се случи с Яхмос и Собек.
— Вярно — Собек умря, а Яхмос беше на косъм…
— Хенет! — Еза се наведе напред. — Защо се усмихна, когато каза това?
— Аз? Да съм се усмихнала? — изненада се Хенет. — Ти сънуваш, Еза! Мога ли да се усмихвам в момент, когато говоря за такива тревожни неща!
— Вярно е, че съм почти сляпа — натърти Еза, — но не съм напълно сляпа. Понякога — от играта на светлината, от присвиването на веждите — аз виждам много добре. Това се случва, защото някои хора, като говорят с човек, който недовижда, нехаят. Изразът на лицето им е такъв, какъвто в друг случай не биха си позволили. Тъй че отново те питам: защо се усмихна с такова тайно задоволство?