Смъртта идва като завършек
- Автор: Кристи Агата
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмил Димитров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Смъртта идва като завършек». Краткое содержание книги:
IV
Ипи излезе от къщата толкова бесен, че едва не събори Хенет.
— Махни се от пътя ми, Хенет! Вечно се примъкваш и се пречкаш.
— Какъв грубиян си, Ипи, замалко да ми счупиш ръката.
— Чудесно. Омръзнала си ми с твоето хленчене. Съвсем скоро ще напуснеш тази къща за добро и предобро. Ще те видя как си отиваш.
Очите на Хенет светнаха злобно.
— Значи, ще ме изгониш, така ли? След всичките грижи и любов, с които ви дарих! Предана съм била на цялото семейство. Баща ти знае това много добре.
— Той го е чувал много пъти, сигурен съм! Както и ние! Според мен ти не си нищо друго, освен една злобна стара сплетница. Помогна на Нофрет в нейните планове, зная го много добре. После тя умря и ти почна да ни ласкаеш отново. Но ще видиш — най-накрая баща ми ще чуе мен, а не твоите лъжливи приказки.
— Много си ядосан, Ипи, какво те е разгневило толкова?
— Няма значение.
— Ти не се боиш от нищо, нали, Ипи? Странни неща стават тук.
— Не можеш да ме изплашиш, стара лисицо.
Той се втурна покрай нея и излезе от къщата.
Хенет бавно се запъти навътре. Яхмос простена и това привлече вниманието й. Беше станал сам от одъра и се опитваше да ходи. Но краката явно не го държаха и ако не беше Хенет да го подкрепи, щеше да падне на земята.
— Така, Яхмос, така. Легни си отново.
— Колко си силна, Хенет! Никой не би предположил, като те гледа. — Той поседна и опря глава на дървената възглавница. — Благодаря. Но какво става с мен? Имам чувството, че мускулите ми са станали на вода.
— Истината е, че тази къща е омагьосана. Дяволицата, която дойде при нас от Север — нейна работа е. Никога от Север не е дошло нещо добро.
Яхмос промърмори с внезапно отчаяние:
— Умирам! Да, умирам…
— Други ще умрат преди теб — мрачно предсказа Хенет.
— Какво? Какво искаш да кажеш? — той се повдигна на лакът и се загледа в нея.
— Зная какво говоря — Хенет поклати глава няколко пъти. — Не си ти следващият, който ще умре. Почакай и ще видиш.
V
— Защо страниш от мен, Ренизенб?
Камени препречи пътя й. Тя се изчерви и не можа да му отговори. Вярно бе, че уплашено се дръпваше настрана, когато го виждаше да идва.
— Защо, Ренизенб, кажи ми защо?
Но тя не знаеше какво да отвърне, тъй че само безмълвно поклати глава. После вдигна поглед към него — той стоеше и я гледаше. Уплаши се, че лицето на Камени също се е променило. Но със странно задоволство забеляза, че очите му я гледаха сериозно и нито веднъж по устните му не се появи усмивка.
Преди да го погледне в очите, тя сведе своите. Камени винаги я смущаваше. Близостта му й действаше физически. Сърцето й заби силно.
— Зная защо ме отбягваш, Ренизенб.
Тя се изненада от гласа си:
— Аз… не те отбягвам. Не съм забелязала, че идваш.
— Това е лъжа. — Сега той се усмихваше, долови го в гласа му. — Ренизенб, хубава Ренизенб!
Почувства топлата му, силна длан около ръката си и рязко се дръпна, за да се освободи.
— Не ме докосвай! Не обичам да ме докосват.
— Защо се дърпаш от мен, Ренизенб? Знаеш много добре, че между нас става нещо. Ти си млада, силна и хубава. Противно на природата е да скърбиш цял живот по съпруга си. Аз ще те отведа от тази къща. Тя е пълна със смърт и зли магии. Ще дойдеш с мен и ще бъдеш спасена.
— А не допускаш ли, че не ще пожелая да дойда? — каза Ренизенб смело.
Камени се засмя. Зъбите му блеснаха — бели и здрави.
— Искаш да дойдеш, само че не си го признаваш! Животът е хубав, Ренизенб, когато сестра и брат са заедно. Аз ще те обичам и ще те направя щастлива, ти ще бъдеш славното поле за мен, твоя господар. Няма повече да пея на Пта: „Дай ми сестра ми тази вечер“, а ще отида при Имхотеп и ще кажа: „Дай ми сестра ми Ренизенб“. Мисля, че тук за теб не е безопасно, затова ще те отведа. Аз съм добър писар и мога да вляза в семейството на някой от големите благородници в Тива, стига да искам, макар в действителност да ми харесва тукашният селски живот — посевите, добитъкът и песните на жетварите, дребните, доставящи удоволствие занимания край реката. Бих искал да плувам по нея с теб, Ренизенб. И ще вземем Тети с нас. Тя е хубаво, силно дете и аз ще я обичам и ще й бъда добър баща. Е, Ренизенб, какво ще кажеш?
Тя стоеше безмълвна. Съзнаваше, че сърцето й учестено бие, и чувстваше някаква отпуснатост. Сега към това чувство на нежност и покорност се примеси още нещо — вражда.
„Той докосна ръката ми и аз цялата отмалях… — помисли си тя. — Заради силата му… четвъртитите му рамене… засмяната му уста… Но аз нищо не зная за съзнанието му, за мислите и сърцето му. Няма мир между нас и няма сладост… Какво искам? Не зная… Но не това… Не, не това…“