За честта на брата

— Имаше резултат, нали? — Тя изправи рамене. — Може би точно затова ме е оставил.

Доминик изсумтя възмутено.

— Не го вярвам. И ти не вярваш.

Абигейл понечи да възрази, но не искаше отново да го лъже. Ако баща й наистина се беше тревожил, че ще открият корабния дневник, щеше да го унищожи още когато беше видял „Песента на морето“ да се задава на хоризонта, защото веднага беше разбрал, че неговият кораб ще бъде принуден да се предаде.

— Не можем ли да говорим за нещо друго? — запита тя.

— Както искаш, скъпа.

Трепет пробягна по гърба й, когато чу как гласът му се снишава до гърлен шепот. Пръстите му се вдигнаха към лицето й в същия миг, когато и нейните сториха същото. С тържествуваща усмивка той й позволи да доближи устните си до неговите. Тя вкусваше топлината им, докато ръцете му я обгръщаха.

— Да не говорим за нищо — прошепна той на ухото й — понякога е най-доброто, което можем да направим.

Тя се засмя в мига, преди той отново да плени устните й. Прокара пръсти в косата му и се притисна плътно до него. Искаше да го почувства с цялото си тяло. Неравното му дишане отекваше в ушите й, докато устата му се спускаше по шията й, а пръстите му нежно обхващаха гърдите й. Тръпките я разтърсваха като истинска буря.

Тя шепнеше все по-настойчиво името му, търсейки жадно устата му. Искаше всички негови целувки да бъдат предназначени само за кадифените извивки на устните й.

Доминик леко я отблъсна.

Абигейл го погледна смаяно, когато хълбокът й се удари в каменната стена. Да не е полудял? Никога преди не се беше държал така грубо с нея.

— Прости ми. Не исках да ти причиня болка, скъпа — изрече той и се обърна.

Отговорът заседна в гърлото й, когато зърна пет-шест непознати мъже да пресичат двора, насочвайки се към тях. Само това, че видя лейди Съдли с тях, я задържа да не избяга.

Достопочтената дама се усмихна топло, пристъпвайки към Абигейл, и пое ръката й.

— Скъпи приятели, тези джентълмени от адмиралтейството искат да ви зададат няколко въпроса във връзка с прекъснатото ви пътуване.

Един от новодошлите излезе напред. Тъмната коса падна над челото му, докато се покланяше.

— Добър ден. Казвам се Харолд Кайли и съм длъжен да разследвам потъването на… както ми се струва… американски кораб, край брега източно от Дартмут.

— Американски кораб? — възкликна лейди Съдли, поглеждайки с озадачено изражение към Доминик.

— Милейди — обърна се той към нея с почтителния тон, който използваше винаги в нейно присъствие, — всеки капитан от Северна Америка би бил горд да плава на кораб, построен от американците. Те разполагат с един от най-качествените видове дъбов материал на света.

Господин Кайли се усмихна хладно.

— Подобни оплаквания често се чуват из коридорите на адмиралтейството след края на американската война за независимост. Изглеждате доста запознат с корабостроенето, господин…

— Доминик Сен Клер — и той протегна ръка, за да се здрависа със събеседника си.