За честта на брата

— Изглеждаш объркана — подхвърли Доминик, присядайки на парапета до нея.

— Наистина съм.

— Може би ще е най-добре да гледаме на това време и това място като на възможност да си поемем дъх, преди…

Тя се обърна с лице към него.

— Добре съм си поела дъх. И вече си губя ума, полагайки усилия да го събера.

— Това ли ти е учтивият начин да кажеш, че страдаш от скука?

— Невероятно бързо усвояваш речника на възпитаното общество.

— Както и ти — засмя се Доминик. — Преди няколко дни не знаеше какво означава „възпитано общество“. А я се чуй сега. Можеш да бъдеш някоя госпожица, която се наслаждава на първия си сезон в обществото.

— Страхувам се, че съм твърде стара.

— Ти ли?

— Когато майка й не е наблизо, Клариса не спира да се оплаква, че щяла да остане стара мома, защото лорд Съдли настоявал да изчака още една година, преди да я омъжат. — Абигейл седна до него и леко залюля крака. — Прав си. Сега ме изслушай.

— Слушам те и се радвам, че така бързо свикваш с езика, който ще ни послужи за добро прикритие в Лондон. — Той изчака, докато заглъхне цвърченето на някаква птичка наблизо, после продължи: — Тези преструвки не са никак приятни за открит човек като мене.

Абигейл се загледа в дървото, където две птички като че ли се караха. Заслуша се за малко в чуруликането им, което престана, щом двете излетяха в противоположни посоки. С въздишка прокара пръсти по неравните камъни.

Ръката на Доминик леко докосна нейната, следвайки криволичещите движения, които пръстите й правеха сред ръбовете на камъните. Тя го погледна и разбра, че той няма да отклони очи. Мамещата извивка на устата му, пламналите в очите му искри, нежната милувка на загрубялата му кожа по ръката й бяха нежно подканване, което отекна в сърцето й.

Другата му ръка обгърна нежно бузата й, докато той изричаше:

— Не бих могъл да си пожелая по-добър партньор в това приключение.

Но изведнъж се изправи и погледна към пътя, който се виеше от портата към къщата. Няколко ездачи се приближаваха в галоп, предшествайки една карета.

— Кои са тези според тебе? — запита Абигейл, изправяйки се заедно с него.

— Нямам представа и няма да усложнявам нещата с ненужни предположения. — И той се изсмя. — Имаме си достатъчно работа и без да влошаваме положението.

— Може би ти имаш достатъчно работа.

Доминик се обърна към нея. Макар тя да гледаше към ездачите, пръстите й бяха стиснати в стегнат юмрук. Позната му беше тази поза. Беше я страх от нещо, което се боеше, че не може да избегне.

Полагайки ръце на раменете й, той запита:

— Какво трябва да означава това?

— Означава, че ми дойде до гуша. — Абигейл отърси ръцете му от себе си и тръгна покрай стената към розовите храсти, зад които се виждаше малкото езеро. — Ужасно чувство за човек, който е свикнал да се занимава с нещо.

— Май те чувах да споменаваш, че скучаеш на кораба.

— Докато ти беше капитан — да.

— Да не искаш да кажеш, че баща ти ти е възлагал някаква работа? — И той се изсмя сухо. — Не съм чувал някой от екипажа му да говори, че си се катерила по мачтите или си вдигала платната.