Рицарят на Мезон-Руж
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Х. Генадиев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят на Мезон-Руж». Краткое содержание книги:
Във времето след Френската революция кралят и старият бог са свалени, кралското семейство е в затвора, аристократите са обявени за престъпници, а народът е издигнат в култ.
Морис не подозира, че забърквайки се с Женевиев — тайнствената жена, съпругът й и техните приятели, той — защитникът на новото време, бива въвлечен в заговор за освобождаването на кралицата от затвора й в Тампъл, в чиито план участва дори прословутият Рицар на Мезон-Руж, който не за първи път прави опит за спасяването на Мария-Антоанета. В тези бурни времена, когато всеки е потенциален враг и да пратиш някого на гилотината е лесно като игра, Морис и Женевиев се борят за любовта си без бъдеще, а Рицарят за един последен поглед отправен към неговата кралица.
Една история за любов, посадена в градина от жестокост, лукавство, предателство и разбити надежди, градина, напоявана с кръв. Една история за приятелството и за трима души, останали верни един на друг до самия край.
— Аз пък ти казвам — почти извика Женевиев, — аз пък ти казвам с цялата сигурност, на която съм способна, че жестоко се лъжеш!
— В такъв случай — възрази Димер, — като е имал сили да се раздели с нас, само за да не злоупотребява с нашето доверие, Морис е честен човек. И тъй като честните хора се срещат твърде рядко, ние не можем да се лишим от приятелството на един от тях. Следователно ти ще напишеш писмо на Морис, нали, Женевиев?
— О, Боже — изстена жената.
Тя оброни лице в шепите си. Онзи, на когото се надяваше да я подкрепя в тежки моменти, я хвърляше сам в бездната.
Някое време Димер я наблюдава, сетне старателно се усмихна и рече:
— Хайде, скъпа. Забрави женското честолюбие. Ако Морис пак се опита да ти се признае в любов, направи същото, което си извършила първия път: присмей му се. Познавам те, Женевиев, ти имаш благородно сърце. Сигурен съм, че винаги ще ми бъдеш вярна!
— Боже мой, Божичко — изстена жената. — Как можем да опознаем другите, след като сами себе си не познаваме!
Димер пребледня:
— Женевиев, не направих добре, като те накарах да минеш през такова мъчение. Трябваше съвсем просто да ти река: „Женевиев, ние живеем в епоха, в която не можем по никакъв начин да щадим себе си. Женевиев, аз съм се посветил на нашата благодетелка, кралицата. Посветил съм не само ръката си, не само главата си, но и своето щастие. Други жертват за нея само живота си. Но аз ще рискувам нещо повече от живота, ще рискувам честта си. Моята чест ще бъде една сълза повече в океана от теглила, който се готви да погълне цяла Франция. Но честта ми не струва нищо, тъй като е в ръцете на моята Женевиев, която е най-доблестната от всички доблестни жени по света.“
За пръв път Димер и говореше така откровено.
Женевиев вдигна лице, изгледа го с прекрасните си очи, стана полека, поднесе челото си на Димер. Димер го целуна.
— Продължаваш ли да настояваш? — рече тя. Димер направи утвърдителен знак с глава.
— Тогава диктувай! — рече жената.
Тя се доближи до писалището и взе в ръката си перо.
— Не, няма — рече Димер. — Няма да ти диктувам. Аз и без това злоупотребявам с добрината на този момък. Тъй като той ще се помири с нас благодарение на писмото, което ще получи от Женевиев, то нека това писмо бъде действително от самата Женевиев, а не от Димер.
Като целуна още веднъж жена си по челото, той благодари и излезе.
Разтреперана, тя написа следното:
„Гражданино Морис,
Вие знаехте колко Ви обичаше моят мъж. Дали три седмици и раздяла, които на нас се сториха цяла вечност, са били в състояние да Ви накарат да забравите тази обич? Елате, чакаме Ви. Вашето присъствие в нашия дом ще бъде за нас истински празник.
Женевиев“
XIII
Морис наистина беше тежко болен.
Откакто се беше затворил в дома си, Лорен редовно го посещаваше и полагаше всички усилия да го убеди да се отдаде на някакво, каквото и да е то, развлечение. Но Морис не искаше и дума да се спомене. Има някои болести, от които болният не иска да се отърве в никакъв случай.
На 1 юни Лорен пристигна в един часа.
— Какво става днес с теб — попита го с влизането му още Морис. — Ти си страшно наконтен!
Лорен беше облякъл най-новите си дрехи.
— Първо на първо — рече Лорен, — днес е денят на падането на жирондата. Ще има процесия до мястото, където бият тъпани. А после, има едно голямо тържество вдругиден. На него каня и теб да присъстваш.
— За вдругиден добре. Но защо си се наконтил днес? Отгоре на всичко искаш да ме водиш някъде.
— Да, днес имаме репетиция.
— Каква репетиция? — попита Морис.
— Репетиция за голямото тържество — отвърна кратко Лорен.
— Приятелю мой — рече Морис, — ти много добре знаеш, че цяла седмица не съм излизал от вкъщи. След като не съм в течение какво става навън, би следвало да ме уведомиш какво ще представлява това тържество.
— Ами не съм ли ти казал? — зачуди се Лорен.
— Нищо не си ми казвал — потвърди Морис.
— Тогава слушай. Ето в какво се състои цялата работа. Ти, приятелю, знаеш, че преди известно време ние унищожихме Бога и на негово място назначихме Върховното Същество.
— Да, знам това — каза Морис.
— Но, както се вижда, някои са успели да забележат, че Върховното Същество е умерено и че принадлежи на партията на роландистите, което ще рече, на жирондистите.
— Лорен, не се шегувай с тези неща. Знаеш, че не обичам шеги от този род.
— Какво мога да направя за теб, байно, в такъв случай? Трябва да се съобразяваме с века, в който живеем. И аз обичах едно време Бога, и аз бях свикнал с него. А колкото до Върховното Същество, изглежда то действително е виновно. Откакто са го възнесли на небесния престол, всичко върви наопаки. Както и да е, щом нашите законодатели са постановили неговото падане…