Рицарят на Мезон-Руж
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Х. Генадиев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят на Мезон-Руж». Краткое содержание книги:
Във времето след Френската революция кралят и старият бог са свалени, кралското семейство е в затвора, аристократите са обявени за престъпници, а народът е издигнат в култ.
Морис не подозира, че забърквайки се с Женевиев — тайнствената жена, съпругът й и техните приятели, той — защитникът на новото време, бива въвлечен в заговор за освобождаването на кралицата от затвора й в Тампъл, в чиито план участва дори прословутият Рицар на Мезон-Руж, който не за първи път прави опит за спасяването на Мария-Антоанета. В тези бурни времена, когато всеки е потенциален враг и да пратиш някого на гилотината е лесно като игра, Морис и Женевиев се борят за любовта си без бъдеще, а Рицарят за един последен поглед отправен към неговата кралица.
Една история за любов, посадена в градина от жестокост, лукавство, предателство и разбити надежди, градина, напоявана с кръв. Една история за приятелството и за трима души, останали верни един на друг до самия край.
— Не — рече Димер и поклати глава. — Не, вече направих каквото можах. Едно мое повторно отиване там може да се стори доста странно и при всички случаи ще възбуди някакви подозрения…
Димер се замисли.
— Ти много добре знаеш — продължи той, — ти много добре знаеш, че цялата тази работа ми е по-ясна, отколкото на всеки друг. В сърцето на Морис зее отворена рана.
— Рана ли? — попита Женевиев развълнувана. — Боже мой, какво искаш да кажеш с това? Говори!…
— Искам да кажа — каза Димер, — искам да кажа, и ти си напълно убедена в същото, че в преустановяването на отношенията на Морис с нас има нещо повече от каприз. И на какво се дължи преустановяването на отношенията според теб?
— Може би на неговата гордост — отвърна бързо Димер.
— На неговата гордост?
— Да. Този парижки гражданин, този полуаристократ, който крие доста финес под грубата обвивка на патриотизма, този всемогъщ републиканец, е смятал, че ни оказва голяма чест, на нас, тростите кожари, с посещенията си. Може да сме попрекалили в любезностите към него, може да сме се изтървали с нещо… — Но ако сме били твърде фамилиарни — възрази Женевиев, — ако с нещо сме се изложили, струва ми се, че той трябваше да ни прости за всичко, когато ти отиде да се обясниш с него…
— Ако грешката беше моя, да — отправи поглед към жената Димер.
— Моя ли е? — учуди се Женевиев. — Какво може да съм сгрешила пред Морис аз?
— Кой може да разбере човек с такъв странен характер! — рече Димер. — Самата ти казваше, че е изключително капризен. Можеш да говориш каквото си искаш, но на мен ми се струва, че самата ти би трябвало да му напишеш едно писмо.
— Аз ли? — ахна Женевиев. — Сериозно ли говориш?
— Не само, че говоря сериозно, но и сериозно мисля цели три седмици по този въпрос.
— И? — продължи все така свенливо Женевиев.
— Струва ми се, че наистина трябва да му пишеш.
— О, Божичко! — възкликна жената.
— Женевиев — внимателно я изгледа Димер, — аз не изисквам от теб това, аз само те моля…
— Но…
— Виж какво — прекъсна я Димер, — между вас двамата или има нещо важно, което ви е скарало, или това са някакви празни детинщини.
Женевиев премълча.
— Ако сте се скарали за нещо съвсем дребно — продължи бавно Димер, — глупост ще бъде от твоя страна да се сърдиш. Ако ли пък причината е в нещо съвсем сериозно, самата ти трябва да разбереш, че при обстоятелствата, в които сме, не е време да демонстрираме гордост и честолюбие. Не бива да слагаме дребните си препирни наравно с висшите интереси. Прежали себе си, напиши едно писмо на Морис Ленде. И той ще дойде у нас!
Женевиев поразмисли малко.
— Не може ли да се измисли някое друго решение — рече тя. — Не може ли да се направи нещо по-малко компрометиращо, за да се помириш с господин Морис?
— Компрометиращо ли казваш? Не, напротив, аз смятам, че този начин е напълно естествен.
— Напълно естествен, скъпи, да. Но не и за мен.
— Продължаваш със своето упорство, Женевиев…
— Във всеки случай съгласи се, че за пръв път забелязваш това!
Димер избърса лицето си с кърпата, която от дълго време мачкаше, без да съзнава, в ръцете си.
— Да — рече той. — Точно затова не мога да се начудя.
— Боже мой, Димер! Нима не можеш да разбереш причините за моята съпротива, та ме караш аз да ти обяснявам?
Димер направи последно усилие, взе ръката на Женевиев в своята и като я погледна право в очите, се засмя тъй силно, че ако не беше заета със собствените си мисли, Женевиев веднага щеше да отгатне колко този смях беше пряко силите на мъжа, застанал насреща й.
— Сега се досещам — рече той — каква е работата. Виждам, че ти имаш право. Бях сляп. Ти си се уплашила да не би Морис да се влюби в теб…
Смъртен хлад нахлу в гърдите на Женевиев. В гласа на мъжа й имаше зле прикрита ирония. Иронията към любовта на Морис, към любовта, чиято сила тя вече познаваше и която неволно споделяше, я вкамени. Не смееше да погледне мъжа си в лицето.
— Това е, нали? — продължаваше Димер. — Ако е тъй, успокой се. Аз познавам Морис. Той е див републиканец и в неговото сърце не може да има друга любов освен любовта към републиката.
— Господине — почти извика Женевиев, — сигурен ли си в това, което говориш?
— Повече от сигурен — отвърна Димер. — Ако той те обичаше, при всеки случай щеше да внимава да бъде добре с всички ни, вместо да разваля отношенията си с мен. Ако те обичаше, той нямаше с лека ръка да се откаже от приятелството си с нас, под прикритието на което можеше да ме лъже по-лесно.
— Не се шегувай с подобни неща — рече плахо жената.
— Госпожо, никак не се шегувам — каза Димер. — Само ти казвам една проста истина. Не е възможно той да е влюбен в теб.