Дългът към удоволствието

Аперитив

Въпреки че „аперитив“ е изразителна дума, която сама по себе си извиква ясна представа за лукс, спокойствие и наслаждение и загатва за един „освободен“ живот, предпочитаният лично от мен термин за алкохолната напитка, консумирана в края на работния ден, е „съндаунър“, или „изпращащият слънцето“. Съдържаща в себе си идеята за залез, английската дума изтъква функцията на питието, което угасява амбициите на съзидателната, трудеща се денем личност и я превръща в спокойния, сърдечен, небрежно облечен човек от вечерта; мигът на поглъщането на аперитива се явява граничен епизод, превъплъщение, равно на онова, което постига шаманът, след като изпие смрадлив кварт еленова урина с подходяща концентрация на халюциногенната съставка Amanita muscaria; и макар че шаманът се е освободил напълно от всекидневното си съзнание (мръсотията, грубата кожа на тотемното животно, която протрива косматите му рамене, влажните съчки от племенния огън, изпращащи зловонен дим към сълзящите му очи), той все още не е предприел своето пътешествие из алтернативната реалност — шеметното спускане в тунела на „душевната другост“. Питието в края на деня е точката, в която човек сменя ролите; ето защо според общоприетото мнение „работохоликът е противоположността на алкохолика“. Макар че брат ми например съчетаваше и двете роли едновременно. Той не спираше да хаби чудовищно дълги часове в многобройните си студия (казвайки „студио“, виждам въздушния танц на каменния прах из осветеното ателие) и различните му любовници разказваха по един и същи начин как насила го откъсвали от камъка и длетата. В същото време всяко прекъсване на работата биваше незабавно последвано от еднолична пиянска пандемия, при която той излокваше безумни количества от съответната местна напитка, тъй че алкохолната му кариера включваше абсентени натрясквания в Марсилия, подстрекавани от калвадоса безчинства в Шербур, сайдерови оргии недалеч от хотела ни тук, в Лориан, аракови разпивки в Кападокия, един период на злоупотреба с бренвена, когато изследваше геоложките образувания край Рейкявик, вакханалии с червено вино горе-долу навсякъде из континентална Европа, запои с джин при посещенията в Райксмузеум, лочене на бърбън в южните щати, едно лято в Девън, когато се поду от „Скръмпи Джак“, докато дялаше тамошния гранит, уиски гуляи в Сохо всеки път, когато отидеше в Лондон, и, разбира се, трайната му любов към бирата, поради която съдържателите на кръчмите в околностите на Норфък или го посрещаха като отдавна изгубен брат, или му забраняваха да прекрачи прага. Всъщност една от най-известните му творби, „Възлияние“, е посветена на пиенето и изобразява разлят бокал, като камъкът „чувствено напомня“, „магически улавя“ и прочие, и прочие разплисканата течност, която е твърде известна, за да я описваме.