Обичай ме, Обичам те (Историята на Джоан и Ричард Мейпъл. Двойка, вярваща в любовта и разделена от изкушения)
- Автор: Апдайк Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иво Стефанов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Обичай ме, Обичам те (Историята на Джоан и Ричард Мейпъл. Двойка, вярваща в любовта и разделена от изкушения)». Краткое содержание книги:
— Все пак ти е ясно, че поляната не е килим, който да можеш да метеш непрекъснато — каза й строго той. — Трябва да предприемаш и някакви други действия. Тези люляци, например, са пълни с изсъхнали клони.
— Моля те, недей — изхлипа Джоан и се разплака сред обгърналия ги мрак, разкъсван от светлините на фаровете.
Бе два часа сутринта. И двамата се чувстваха замаяни от прекалено многото бренди. През по-голямата част от вечерта бяха говорили основно Мак и госпожа Денис, той — за консервиране, а тя, за която Мейпълови все още разсъждаваха като за Елинър — за вътрешното обзавеждане на „нейната“ къща. Легнали вече в леглото, Джоан призна на Ричард:
— Непрекъснато ме спохожда това видение, че съм умряла. Привижда ми се навсякъде, дори посред бял ден.
— Умряла от какво?
— Не знам и аз. Единственото, което знам е, че съм умряла и това почти няма никакво значение.
— Дори и за децата?
— Може би ще преживяват ден-два. Но после човек свиква и се оправя.
— Сладурче — Той потисна силното си желание да се обърне и да я докосне, само обясни: — Това е част от усещането да се слееш с Природата.
— Предполагам.
— При мен пък се получава много по-различно. Непрекъснато ме преследва някаква измишльотина за моето погребение: колко ще е пълна църквата, какво ще каже Спенсър за мен в проповедта си, кой ще бъде там. — Особено пък, дали жените, които някога бе любил, щяха да дойдат и плачат заедно с Джоан. С представата му за тяхната обща печал към неговото дълговечно отказване от тях, той изпита и огромно задоволство, спрямо което преходното задоволство на живата плът бе само една епизодична, незначителна прелюдия. Любовта е просто подготовка за идващото много по-значимо след нея. Плавайки сред своите мисли, легнал по гръб в леглото, Ричард чувстваше, че чак след смъртта си ще израсне до размерите на своята истинска значимост.
Интуитивно, с нейното тайно трето свръхчувствително око, Джоан може би почувства тази мисъл. Обикновено се обръщаше на една страна и го загърбваше — дали като провокация или примирение, трябваше той да реши — но сега лежеше напълно неподвижна, обърната с лице към него.
— Според мен, в известен смисъл, всичко това е пречистващо — прошепна тя. — Представи си само всичката тази енергия, пропиляна по време на кръстоносните походи.
— Да — съгласи се Ричард, макар и вътрешно не съвсем убеден. — Според мен, изглежда сме на, верен път.
13. Голота
— Охо, я виж — възкликна Джоан Мейпъл, приятно изненадана. — Атакуват ни.
Ричард Мейпъл повдигна глава от пясъка.
Друга двойка, по-млада, вървеше по плажната ивица подобно на две митични същества — загорели, с буйни коси, движещи се с гъвкавост и лекота, Великолепни в своята първична красота, изтъкана от тяхното невидимо усилие да контролират стеснителността си. Човек трябваше да се загледа по-внимателно, за да забележи, че са голи. Честите посещения в нудистката зона — нагоре по плажа, отвъд мястото за „буржоата“, до един облечени в бански, където Мейпълови лежаха с техните деца, книги, плажни кърпи и туби с лосиони — бе покрила гладките гъвкави тела на тази двойка с равномерен тен. Първичните полови белези, толкова натрапчиво отчетливи в „митологията“ на нашето ежедневие, гърдите и окосмените части по тялото, се стопяваха до неузнаваемост от това разстояние под ярките лъчи на слънцето. Дори пенисът на младия мъж изглеждаше несъществен. Младата жена пък имаше вид на умалено мъжко копие — със същата стегната, магнетична походка, същите обезпокоително еднакви форми на крайниците; стомаха, торса и черепа.
Ричард с усилие се сдържа да не изсумти. Двете голи тела се движеха сред мълчание, изтласквано пред тях от уверената им походка, подобно на плъзгащите се по мокрия пясък вълнички, пресягащи се да докоснат облечените в бански хора, откъснали частица красота от бляскавото великолепие на самовглъбеното безразлично море.
— А-а — разнесе се изпод един чадър женско възклицание надолу по плажа, подобно на изшумоляла целофанова опаковка на сандвич в притихнал киносалон. Един старец с тънки крачка, прикачени към варелоподобно туловище с момчешки боксерки на шотландско каре, войнствено се изправи — безпомощен, давещ се сред дързостта на тази атака — и вдигна ръка в жест, наподобяващ нещо средно между махане на такси и заплаха с юмрук. Ричард усети, че в душата му нахлува истеричен безпорядък. Националното възкръсна, всички забелязаха, че той също бе млад, имаше руси мустаци под бъбрекообразните огледални слънчеви очила и атлетичните му ръце, подаващи се от ризата с къс ръкав, бяха с кафяв загар. Под униформата, доколкото те можаха да видят, кожата му имаше същия кафяв, равномерен тен.