Смъртта на Некроманта
- Автор: Уелс Марта
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Смъртта на Некроманта». Краткое содержание книги:
МАРТА УЕЛС е родена във Форт Уърт, Тексас и получава бакалавърската си степен по антропология от Университета „А&М“ в Тексас. Авторка е на два предишни романа, „Град от кости“ и „Огненият елемент“. Живее със съпруга си в Колидж Стейшън, Тексас
— Наистина ли? — Арисилд внезапно се въодушеви. — Значи това трябва да е!
Никола го бутна назад, за да вижда добре лицето му и попита:
— Днес повече опиум ли си взел, отколкото друг път?
Арисилд отвърна:
— Днес изобщо не съм взимал — и се отдръпна толкова рязко, че креслото едва не се преобърна.
Никола се загледа смаяно в Арисилд, който бе помел от масата останалите хартии и книги и сега опипваше с пръсти неравната повърхност като че ли търсеше там нещо скрито. Попита:
— Съвсем никак ли?
— Никак — Арисилд поклати глава. — Трябваше да внимавам. Много, много да внимавам. Но го разбрах, наистина, нещото което трябваше да разбера.
Той удари по масата с такава сила, че едва не счупи крехките си китки.
— Но в момента не мога да си спомня какво беше!
Никола се приближи до него, бавно, за да не го стресне и се опита да го дръпне от масата, но Арисилд се хвърли към отсрещния край на стаята, подритна някакъв стол и помете друга маса, изпращайки с трясък на пода цяла сбирка от малки бурканчета и саксийни растения.
Никола си пое дълбоко въздух. Трябваше да привлече вниманието му и да не му позволи да насочи енергията към себе си.
— Имаше ли нещо общо с нещата, които ти донесох да видиш, да речем праха от голема?
Арисилд се замисли, подпрян на отсрещната стена, все едно застанал прав срещу буреносен вятър. Там сянката беше плътна и Никола не виждаше изражението му.
— Не — каза бавно — Не беше нещо от къщи. Днес излизах. О, по дяволите. — той се свлече безпомощно на пода — Следващия път ще си записвам.
Никола отиде при него, след пътьом се подхлъзна по разпилените на пода остатъци. Коленичи пред Арисилд, който беше заровил глава в дланите си.
— Ари…
Никола се прокашля. Беше му ужасно трудно да говори. Искаше да му каже, че щом беше отказал наркотика за един ден, дали не би могъл да го откаже и следващия, и по-следващия? Но минали опити от подобен характер го бяха научили колко безполезни бяха подобни увещания; Арисилд просто щеше да откаже да го слуша или щеше изобщо да престане да говори с него.
Магьосникът вдигна глава, взе ръката на Никола и прокара палец по линията на живота му като че ли се канеше да му гледа на ръка пипнешком, което съвсем спокойно можеше и да е така. Каза:
— Видях как обесиха Едуар, спомняш ли си?
Не това, не тази нощ, помисли си Никола, твърде уморен, за да стори нещо друго, освен да притвори примирено очи. Беше стигнал до извода, че основната причина да се чувства некомфортно в компанията на Арисилд не бе отвращението към онова, което опиумът бе сторил с приятеля му, а факта, че понякога Арисилд говореше такива неща. Помниш ли, когато Едуар ни заведе в Дънкани, помниш ли онзи ден край реката през пролетта, помниш ли… Когато бе в някое от най-лошите си състояния, те се изразяваха в следното: помниш ли деня, когато Афгин свидетелства на процеса, помниш ли, когато обесиха Едуар. Никола не искаше да си спомня нито хубавите, нито лошите дни. Искаше да мисли за отмъщение, за това, че Монтес трябваше да плати за стореното. Не можеше да си позволи да се разсейва. Но той въздъхна, погледна отново към Арисилд и каза:
— Помня.
— Ако бях останал с Едуар във Виен, вместо да се връщам в Лодун…
— Ари, по дяволите, не е имало причина да оставаш.
Никола не успя да прикрие гнева и горчивината си. Бяха водили този разговор и преди.
— Никой не е знаел какво е щяло се случи. Не можеш да се виниш за това.
Магьосниците можеха да виждат в бъдещето и в миналото, но само ако знаеха къде да гледат.
— Аз свидетелствах от името на семейството, понеже ти не можа…
— Това беше грешка.
Последното не беше съвсем вярно, а може би Арисилд се опитваше да бъде тактичен. За да не може Никола да се опита да освободи Едуар или да провали екзекуцията, го бяха държали на легло и го бяха тъпкали насила с лауданум. Когато накрая дойде на себе си и бе достатъчно в съзнание, за да разбере, че екзекуцията е приключила, беше изпочупил всички прозорци, лампи и стъклени предмети в къщата, толкова обезумял, че просто нямаше понятие какво върши. Но яростта бе утихнала и онова, което бе останало на нейно място бе не по-малко болезнено, но бе по-полезно.
— Какво? — светлината откъм камината проблясваше в бялото на очите на Арисилд, но гласът му звучеше почти нормално. — Да не мислиш, че цялата тази разруха и пропадане дойдоха след онзи момент? О, не, не, изобщо не си мисли подобно нещо. Да гледаш как обесват скъп приятел е ужасно, но аз направих друго. Направих това.
Арисилд се наклони напред. Гласът му се снижи до шепот, но бе толкова силен, че все едно крещеше.