Магията на страстта

— Люсиен! — Тя го хвана за ръкава. — Не си тръгвай, моля те. Извини ме. Нали знаеш каква съм, когато ми пречат по време на работа, освен това бях ядосана, че толкова време никакъв не се появи. Бях намислила, щом прекрачиш прага, да ти захлупя някоя тенджера на главата — усмихна му се тя. — Вместо това те посрещнах с яростна атака.

— Да, наистина.

— Това учудва ли те? — попита тя, пусна го и вдигна четката. — След като ме остави толкова дълго да те чакам? Младата ти жена изглежда е по-добра, отколкото предполагах. Каза ми, че мога да те очаквам една седмица след сватбата, вместо това през последните два месеца придружаваше лейди Калън навсякъде, както верен и предан съпруг е длъжен да го прави. Разбирам, че ти се е налагало да се преструваш на глупак, когато тя бе представена при двора, но че го повтаряше навсякъде, това вече не го разбирах. Наистина, Люсиен. — Тя му хвърли развеселен поглед и се залови да чисти със сръчни движения четките си. — Изглеждаше сякаш ти се искаше да надминеш Кларънс Паркет.

Люсиен, който разглеждаше един пейзаж от Хайд парк, измърмори равнодушно:

— Вярното куче Паркет? — Заедно с Памела му бяха измислили този прякор, защото им се виждаше ужасно смешна предаността на този съпруг към неговата половинка. За съжаление прякорът стана известен и скоро всички започнаха да го повтарят.

— Да — разсмя се Памела, — точно така. Ще трябва да измислим ново име и за теб. Може би Хрътката. Калън Хрътката. Или лорд Хрътка. Това повече ми харесва. И толкова ти подхожда, скъпи.

— Памела — изрече предупредително той. Но трябваше все пак да й даде право. Беше я накарал да чака и не намери време дори да й прати бележка, че ще се позабави. Всеки ден решаваше, че ще е по-добре да намине лично да я види. Знаеше, че трябва, за да й попречи да направи от яд някоя глупост. Но всеки път намираше оправдание, за да предпочете да прекара деня с Клара. Театър, опера, Хайд парк, музеи и магазини. Все места, които обикновено избягваше, бяха станали негови ежедневни цели. Беше наистина смешно. Точно както го каза Памела, беше се превърнал в предан слуга на своята мъничка, невзрачна женичка. Дори сега виждаше Клара пред себе си, изразителното й лице, прибраната коса, стройната фигура. Външността й не можеше да се сравни с ослепителната хубост на Памела и въпреки това той копнееше да е в една стая с нея, да я гледа и да знае, че тя му принадлежи. Освен това ставаше смешно ревнив. Сърцето му се свиваше само при мисълта, че в този миг на бала на лейди Върси Клара е заобиколена от куп обожатели, които толкова лесно омагьосваше.

— Кажи, много ли я обичаш? — дразнеше го Памела. — Колко ли е ужасно. Да си роб на едно пуйче. — Тя наблегна многозначително на последната дума и отново се разсмя. — Става ми толкова смешно, само като си го помисля. Тъкмо ти да се оставиш да те хване и зароби жена, която толкова дълго си мразил.

При Памела половинчати работи нямаше. Тя винаги улучваше в десетката. Преди това го привличаше към нея. Приличаха си в своята язвителност. Дотолкова, че се боеше да не може да намери друга жена, която да пасва толкова добре на тъмната страна в него. Фактът, че сега е намерил нещо по-добро, го превръщаше изведнъж в нейна жертва, но сега вече беше неин събрат в тъмните страсти. Предчувстваше какво ще последва, сякаш вече се бе случило.