Магията на страстта

— Странно, аз също — каза той. — Студено ли ти е, Ана? Или аз съм причината да трепериш? Обещавам ти да не повторя глупавото си държане от последната ни разходка в градината. Не че съжалявам за станалото там, но бих си пожелал друг край. Искаш ли да влезем вътре?

Тя поклати глава, обърна се и погледна към градината, осветена с китайски фенери.

— Не, Робърт, още не. И не ме е страх да не ми се натрапиш отново. Синината на окото ти едва е успяла да избледнее.

Той явно разбра желанието й да помълчи, нали винаги ставаше така. Хвана я мълчаливо под ръка и я поведе през градината към малка пейка.

— Беше ли щастлива с полковник Хънингтън?

— Да.

Тя го чу как преглътна. После помълча известно време, преди отново да заговори.

— Той ти подари дъщеря. Прекрасно дете.

Ана усети сълзи да парят очите й и се втренчи в ръцете си.

— Да, така е и аз много я обичам.

— Ана, може би никога не си знаела — прокашля се той и се обърна към нея. — Може би изобщо не си забелязала, колко… колко силно съжалявах… колко мъчно ми беше.

Сълзите вече течаха по бузите й. — Знаех — прошепна тя, — аз също ужасно съжалявах.

Той хвана ръцете й с успокояващ жест.

— В такъв случай хайде да не говорим вече никога за това. Исках само да знаеш, че никога не съм приемал с лекота своя грях. Често поглеждах назад и съжалявах за начина, по който се държах този последен ден. Ти беше права, Ана, не бива да се съмняваш. Моля те, не плачи. Вземи. — Той й подаде поръбена кърпичка от тънка коприна.

Тя я взе и въпреки сълзите си не можа да не се засмее.

— О, Робърт, глупаво човече, все още ли използваш копринени кърпички?

— Ами разбира се — засмя се и той. — Последни остатъци от по-елегантни времена.

— Трябваше да се родиш сто години по-рано — заяви тя и си избърса очите. — Мисля, че най-добре ще е да извикам каретата си.

— Не бързай да си тръгваш, Ана. Още не си танцувала с мен.

— Аз изобщо не биваше да идвам — изсумтя тя. — Знаех, че ще си тук. Знаех, че ще ме преследваш, докато се съглася да танцувам с теб.

— Да — каза той, — това е единствената причина да бъда тук.

— Но е толкова глупаво. Просто не разбирам защо го искаш и ще е по-добре да престанеш.

— А ти можеш ли? Искаш ли го?

— Да — отговори веднага тя. — Всъщност не. Просто не разбирам защо го правиш и бих желала да престанеш.

Той се усмихна с неотразимата си усмивка.

— Ела и танцувай с мен. Един валс. Кълна ти се, че след него ще се чувстваш по-добре.

Тя сложи кърпичката в ръката му.

— Не, Робърт, моля те. Не ми причинявай това.

— Кое, Ана? — Коприната изчезна в джоба му.

Тя го погледна изпитателно. Как можеше той да разбере? С мъка беше преодоляла преди години загубата му, но мисълта да преживее всичко още веднъж, беше непоносима.

— Това би ме убило, Робърт — прошепна тя и го погледна. — Кълна ти се, би ме убило. Изобщо не подозираш…

Ръката му покри нейната.

— Зная. И ти обещавам, Ана, че не искам да ти причиня болка и никога не съм искал съзнателно да страдаш заради мен. Но както знаем и двамата, понякога нараняваме, волно или неволно, тъкмо онези, които най-много обичаме. Всичко, за което те моля днес, е един танц, нищо повече. Но ако не желаеш, няма повече да ти досаждам.