Пръстенът на Медичите
- Автор: Джон Никол Сейнт
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пръстенът на Медичите». Краткое содержание книги:
Рос седна отново и ме загледа саркастично над чашата си. Колието лежеше навито на масата и искреше в светлината на гаснещия огън.
Какво ли е тази сила, скрита в огърлицата, запитах се. Марина търсеше тази сила, Дамарис я избягваше, а Рос бе обсебен от нея като от зъл дух. Аз също почувствах очарованието на тази вещ. В мен се раздвижиха атавистични сили, чието присъствие така и не можех да си обясня.
— Е, Порция, стовари присъдата си върху ми. Готов съм да я понеса. — Погледнах го втренчено, а той се изсмя. — Скъпа моя госпожице, сигурно не сте дошли тук само от любов към ближния, нали? Кажете спокойно, каквото имате да казвате. Аз поболях дъщеря си, унизих благородната си снаха, посрамих целия клан и се показах точно такъв, за какъвто ме смятат всички — простак и недодялан грубиян. Впрочем, сигурен съм, че всичко това вече ви е известно?
— Не мога да си представя ситуация, в която вие да се държите като простак и недодялан грубиян — казах убедено.
— Дори и когато проявя лош вкус и кажа истината право в очите на тази крава ли?
— Не мога да си представя също, че изобщо е възможно да проявите някога лош вкус. — Усмихнах се слабо. Конякът вече разливаше приятна топлина из тялото ми. — А още по-малко това се отнася до държането ви. От опит зная обаче, че да кажеш истината обикновено се тълкува като лошо държане.
— Както винаги виждате нещата такива, каквито са. Пия за ваше здраве. — Той надигна чашата. — Как е дъщеря ми? Болна ли е?
— Не е болна, господине, щом душата здрава е. — Ядосах се, че и аз започвам да говоря с цитати. Сложих решително чашата си на масата. — Не бива да се тревожите за нея. Чувства се добре.
— Да не искате да кажете, че се е престорила на болна само и само за да спаси положението? Боже, какъв позор за мъжа, щом се налага жена да прикрива слабостта му! Сигурно ме презира.
— Изглежда не познавате добре дъщеря си — казах прямо. — Та нали и в нейните жили тече ирландска кръв! За щастие, не е имала в себе си нож, защото можеше и да го размаха. Но не срещу вас, срещу мисис Кабът. Тя споделя напълно вашите чувства.
— Но тя дори не поиска да си сложи огърлицата.
— Много е тежка за нея, и то не само в буквалния смисъл на думата. — Конякът ли ми придаде такава смелост? Не знам, но почувствах, че е настъпил моментът да му кажа цялата истина. — Знаете ли, тя много се страхува да не ви разочарова?
— Аз не знам нищо, както сама констатирахте преди малко с брутално чувство за такт. За нас, ирландците, казват, че притежаваме шесто чувство. Не вярвайте на тези приказки. Проглеждам едва тогава, когато е вече твърде късно. Това е проклятието, което тегне над клана Калхън.
Изпи чашата си докрай и си наля отново.
Единственото, което разбирах в този момент бе, че мястото ми не е тук. Умът ми се проясни точно както по време на танца; осъзнах, че ако остана дори и още секунда в тази стая, ще затъна в тресавище, от което няма измъкване. Изправих се на крака.
— Седнете. — Той се извърна към мен. — Моля ви, седнете, скъпа мис Стантън. Ще ви разкажа историята на клана Калхън. Тя е доста трагикомична, каквито впрочем сме и ние, ирландците, и вероятно ще ви заинтересува в качеството ви на специалист по старините. В случай, че не изпитвате страх, разбира се.
С всяка следваща глътка той ставаше все по мрачен и все повече „ирландец“.
— Кланът Калхън е вековен владетел на едно от древните кралства, имаше обичай да казва баща ми. По негово време обаче целият този блясък отдавна бе избледнял.
— Когато настанал големият глад, той дошъл в Бостън с жена, дете и нищо друго, освен дрехите на гърба си. Казали му, че в този град парите буквално се търкаляли по улицата и с младежка енергия можело да се постигне едва ли не всичко на този свят. Действителността била друга, разбира се, и той много бързо изгубил илюзиите си. Едно нещо обаче не забравял никога, а именно, че е потомък на крале. Когато пийнел, взимал арфата и пеел часове наред. Починал е, когато съм бил още малък. Майка ми бе крехко, нежно същество, на външен вид още девойка, но с желязна воля. Постоянно повтаряше, че сме последните живи потомци на клана Калхън и сме длъжни да ходим винаги с гордо вдигната глава. Не биваше никога да забравяме, че произхождаме от благороден ирландски род. Когато сутрин излизах да продавам вестници по улиците, обувките ми бяха лъснати като стъкло, а тя постилаше масата за чай с дантелена покривка, след което тръгваше да чисти богатските бостънски домове, в които дамите не благоволяваха да си цапат ръцете с честен труд. Бях едва на десет години, но сапунената вода и ревматизмът дотолкова бяха обезобразили ръцете й, че вече не можеше да похване арфата.