Именникът на българските князе

Княжеската титла на владетелите от списъка на князете е заменена на основание на тълкуването на надписите върху камък от времето на Първото българско царство. Издигнатите плочи и колони, произхождащи предимно от местностите около Мадара, Шумен, Преслав, Търговище, Провадия, Варна и Силистра, още през края на XIX в. са приети от историографията за старобългарски и са разчетени в смисъла, в който се разчита и цялата ранна българска история — като минало на тюркски говоряща народност. Текстът на надписите, изписан с гръцки букви на гръцки език и с гръцки букви на друг език се разтълкува и тогава се стига до заключението за значението на титлата. Титлата на българските владетели се извежда след подходящо тълкование и подреждане на съотношенията между буквите — така се чете „канас“ или „кан“. Титлата се открива в думите, стоящи близо до името на владетеля, издигнал надписа. Стъпвайки на данните от анализа на епиграфите, историците уверено говорят за „хан“ и „ханове“, слагайки тази титла на местото на „княз“, „кнезове“ в Именника и останалите славянски документи.

Доколко обаче каменните приписки могат да бъдат надежден извор за разбиране на ранната българска история и доколко полуразрушените изречения и думи от каменните колони могат да бъдат разгадани, историкът не е в състояние да каже с увереност. Причината за съмнението идва не от личностните качества на езиковедите и историците, разчитали каменните надписи. Недоверието произтича от използваната от тях школа и общия им философски възглед към каменния надпис като вид исторически документ. Получили образованието си обикновено в чужбина, титулуваните университетски възпитаници блестящо разработват родните исторически извори в духа на френската или немската историческа школа. Тези школи обаче са създадени за да обяснят историята на французи и германци, а не за българи, което предопределя методиката им като регионална, но не и като универсална с оглед за изключителната специфика на историческото битие в Европейския югоизток. Българската и балканската история предлагат вариетет, който е различен от атлантическите области на Стария континент.

От друга страна езиковедите и историците в България, четат гръцки и византийски по смисъла на наученото във френските и немските университети с класическо образование. Уроците от класицизма повлияват несъмнено върху тяхната специализирана подготовка и философските им възгледи. Затова българите виждат каменните колони и плочи като подобни или еднакви на стелите, релефите и колоните, оставени от римските императори и византийските василевси. Затова при разчитането на писмената върху камък изследователите държат като мостра възпоменателните надписи и победните текстове на римските императори. Залепяйки българските каменни надписи от VIII–IX в. сл.Хр. към стелите от римо-византийската традиция, учените вече предпоставят какво ще търсят в посланието от Първата българска държава — титла, име на император, станало събитие, време на извършването му, особени прояви по време на събитието, възвеличаване на владетеля и молба към боговете или бога да запазят вечно името му. Общо взето по този начин подхождат всички изследователи, но най-ясно римо-византийският подход в разчитането на каменните текстове проличава в забележителния труд на проф. Веселин Бешевлиев „Първобългарски надписи“. Това съчинение е образец за европейски академизъм и невероятна начетеност, но и то, както всички останали подхожда към българската история по небългарски философско-исторически подход. Все пак по-добър труд от труда на проф. Бешевлиев скоро няма да има в българската историография.