Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
Отвори с гримаса вратата на кръчмата и излезе на улицата. Никак не беше чудно, че армиите на стария император толкова леко бяха погълнали феодалните кралства, разположени по този участък от пътя на империята. Изведнъж петната по униформата му го зарадваха — вече не изглеждаше толкова не на място.
Навлезе в уличката, водеща към страничния вход на казармата. Тя тънеше в сенки под високите стени на околните сгради и избледнелите платнища, провиснали над хлътнали тераси. Пейл беше умиращ град. Паран знаеше достатъчно за историята му, за да може да различи избледнелите багри на някогашната му, отдавна изгубена слава. Вярно, беше съсредоточил достатъчно сила, за да сключи съюз с Лунния къс, но капитанът подозираше, че това бе свързано по-скоро с чувството за лична изгода на Лунния господар, отколкото с някакво взаимно признаване на сила. Местното знатно съсловие държеше много на труфилата и външния блясък, но опорите му бяха разклатени. И той се замисли колко много приличат тези оклюмали граждани на него самия и на хората от неговото потекло…
Някакъв звук зад него, едва доловими стъпки, го накараха да се обърне. Към него пристъпваше загърната в сянка фигура. Паран ахна и посегна към меча си. Фигурата се раздвижи и го помете вледеняващ лъх. Капитанът заотстъпва заднешком, зърнал блясъка на остриетата в двете ръце. Изви се на една страна, едва успял да извади наполовина меча. Лявата ръка на нападателя се стрелна нагоре. Паран дръпна рязко глава назад и изхвърли напред рамото си, за да блокира оръжието, което така и не се появи. Вместо това дългата кама се хлъзна като огън в гърдите му. Второто оръжие се заби в хълбока му, още докато кръвта напираше отвътре и пълнеше устата му. Паран се закашля и се завъртя замаян, блъсна се в стената, после се смъкна на земята и заопипва безсилно влажните камъни, ноктите му задраскаха в разкаляната пръст. Чернота загърна мислите му, в които сякаш нямаше нищо друго освен дълбока, жегнала сърцето му жалост. Отнякъде до ушите му смътно стигна звън, като от нещо малко и метално, затъркаляло се по твърда повърхност. Звукът остана — от нещо въртящо се, а мракът спря да пълзи към него.
— Немарливо — чу се тънък мъжки глас. — Изненадан съм. — Акцентът беше познат, притегли го към един детски спомен с баща, пазарящ се с търговци от Дал Хон. Отговорът дойде точно над Паран.
— Под око ли ме държиш? — И този акцент позна, беше от Итко Кан, а гласът сякаш беше момичешки или на дете, и все пак той знаеше, че е на убиеца му.
— Съвпадение — отвърна другият с кикот. — Някой… нещо, би трябвало да кажа… е проникнало в нашия Лабиринт. Неканено. Хрътките ми душат.
— Не вярвам в съвпадения.
Отново същият кикот.
— Аз също. Преди две години двамата започнахме своя игра. Просто разчистване на стари сметки. Изглежда, че тук, в Пейл, сме се набутали в съвсем друга игра.
— Чия?
— Този отговор ще го имам съвсем скоро.
— Не се отвличай, Амманас. Нашата цел си остава Ласийн и събарянето на империята, която тя управлява, но не я заслужава.
— Както винаги, храня изключително доверие в теб, Котильон.
— Трябва да се връщам — каза момичето и се отдръпна.
— Разбира се. Този ли е изпратила Лорн, за да те намери?
— Така мисля. Във всеки случай това би трябвало да я подмами да влезе в играта.
— А това желателно ли е?
Двамата се отдалечиха и разговорът заглъхна, и в главата на Паран остана само един звук — непрестанно бръмчене като от въртяща се монета.
4.