Потомците на Шанара

— От време на време, Пар, успяваш да кажеш нещо както трябва. Ще отида там, където си ти. С нас е така. Не казвам, че винаги съм съгласен с начина, по който обосноваваш действията си, но това не променя чувствата ми към теб. Така че ако вярваш, че трябва да отидеш до Рога на пъкала, за да разрешиш въпроса със сънищата, аз ще дойда с теб.

Пар прегърна брат си и се замисли за всичките случаи, когато Кол бе до него и се стопляше от мисълта, че отново ще са заедно.

— Знаех, че мога да разчитам на теб — беше всичкото, което каза.

Беше късен следобед, когато тръгнаха обратно. Мислеха да тръгнат по-рано, но бяха обсебени от разговори за сънищата и за Аланон и доста време се разхождаха на изток, преди са осъзнаят колко късно бе станало. Сега, когато слънцето вече се запътваше към западния хоризонт, потеглиха назад.

— Май че може да си намокрим краката — каза Кол, докато вървяха между дърветата.

Пар погледна небето. Големи дъждовни облаци се бяха появили на север и покриваха цялото небе. Слънцето вече се скриваше в мрака. Въздухът беше топъл и задушен, а гората — гъста.

Забързаха. Лек бриз се появи като предвестие на бурята и започна да върти клоните над тях в луд танц. Гората стана тъмна и сенчеста. Пар промърмори, когато усети първите дъждовни капки по лицето си.

След това видя нещо да се движи между дърветата.

Премигна и отново погледна. Този път не видя нищо. Забави ход без да го осъзнава и Кол, който вървеше малко зад него попита има ли нещо. Пар поклати глава и отново забърза.

Вятърът го блъскаше в лицето и го караше да наведе глава пред напора му. Огледа се. И от двете им страни нещо се движеше.

Нещо ги преследваше.

Пар усети как косъмчетата на гърба му настръхват, но се застави да продължи. Каквото и да беше това отстрани нито приличаше, нито се движеше като Уокър Бо или котката. Беше твърде бързо. Опита да събере мислите си. Колко далеч бяха от колибата? На миля или по-малко? Опита се да държи главата си изправена докато върви и да следи странното движение под око. Движенията — поправи се той. Явно беше, че бяха повече от едно.

— Пар — каза Кол, докато минаваха през тясно място между дърветата. — Има нещо…

— Знам! — прекъсна го Пар. — Продължавай!

Преминаха през горичка от ели и дъждът започна да вали като из ведро. Слънцето, очертанията на долината, дори тъмният силует на Каменното сърце бяха изчезнали. Преследвачите им вече бяла навсякъде — сенки, които приемаха човешки образ при преминаването си между дърветата.

Приближават се до нас — помисли си Пар. Колко ли имаше още до колибата?

Изведнъж Кол изкрещя, когато излезе от горичка с червен клен на малка полянка:

— Пар, бягай! Твърде близо са…!

Изведнъж изпъшка и залитна напред. Пар инстинктивно се обърна и го хвана. По челото на Кол имаше кръв и той бе в безсъзнание.

Пар нямаше време да разбере какво се е случило. Погледна нагоре и видя сенките над себе си. Те се спускаха върху му от клоните на дърветата и го притискаха в лудия си въртеж. Пар успя само за миг да види съществата покрити с косми, с черни коси и очи като от метал и в следващия миг всичките бяха върху него. Опита се да ги разбута и да се освободи, когато почувства, че го омотават като с въжета. За миг успя да се задържи на крака. Крещеше и призоваваше магията на молитвените песни, като се опитваше да им изпрати видения, които да го защитят. За миг нападателите му се уплашиха и се отдръпнаха.