Пленник на тишината
- Автор: Ходорковский Михаил Борисович, Панюшкин Валерий Валерьевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитрина Гергова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пленник на тишината». Краткое содержание книги:
Валерий Панюшкин — известен разследващ журналист, удостоен с наградата „Златното перо на Русия“, си поставя за цел да разплете загадката около съдебния процес срещу Михаил Ходорковски.
В книгата „Пленник на тишината“ той разглежда 16-годишен период — от началото на предприемаческата дейност на Ходорковски и превръщането му в олигарх и собственик на ЮКОС — най-голямата руска нефтена компания, до осъждането му за неплатени данъци през 2005 г.
Без да го представя като светец, журналистът си служи с абсолютно достоверни факти от биографията му, арестът и съдебното дело. В своите разследвания авторът открива поръчкови документални филми, представящи Ходорковски като злодей, скалъпени атаки от страна на някои медии, обвинения в убийства и корупция, спънки за свиждания в затвора и разговор с адвокати.
Фактически не само либералите през 1995 година назначаваха олигарсите, но и до ден днешен в Русия властта назначава петролните магнати, а може и да уволни някого от тях, ако се държи лошо. Може да даде квоти за пренос на петрол, а може и да ги отнеме. Остава ни само да се досещаме какво безкрайно поле за корупция се разкрива пред правителствените чиновници, когато става дума за разпределение на квотите за транспортиране на петрол. И точно тук се намесва птичият език на постановленията и циркулярите, с които се разпределят квотите.
През 2000 година най-големите петролни компании ЛУКойл, ЮКОС, „Сибнефт“ и ТНК временно дори забравиха за конкуренцията помежду си и се обърнаха към правителството с молба да разясни принципите на разпределение на квотите за пренос на петрол, за да станат те прости и прозрачни — колкото повече добиваш, толкова повече транспортираш. Но правителството не се съгласи с такива простота и прозрачност и възложи на специална комисия начело с Виктор Христенко да разпределя квотите, ръководейки се от „благото на народа“, от „държавническия подход“, от „грижа за ръст на икономиката“, а ние не знаем как се превеждат тези термини от птичия език на елита на човешки.
Приблизително по същото време Ходорковски започва да посвещава публичните си презентации на Китай. Диапозитивите продължават да се сменят както и преди.
1. Икономиката на Китай се развива. От 1990 до 1999 година потреблението на петрол в Китай се е увеличило с 10%, а добивът — само с 2%.
2. Китай добива 160 млн. тона петрол годишно, а консумира 200 милиона тона. Китай е принуден да внася 40 млн. тона.
3. Към 2010 година Китай ще внася вече 90 млн. тона петрол годишно.
4. Доставчици на Китай са страните от Персийския залив. Петролът се доставя по море от многотонажни танкери.
5. Ако се построи тръбопровод от Ангарск до китайския град Дацин, може да се продава на Китай 20–30 милиона тона петрол годишно. Това са страхотни нови хоризонти!
Ходорковски обаче официално дори не претендира новият тръбопровод към Дацин да принадлежи на ЮКОС, добре съзнавайки, че държавата за нищо на света няма да изпусне монопола си върху преноса на петрол. Ходорковски публично недоумява защо компанията „Транснефт“ е против изграждането на тръбопровода до Дацин и настоява транспортирането на петрола да остане в ръцете на държавата. Ходорковски се прави, че не разбира птичия език на елита, на който протестите на „Транснефт“ означават: ако ви дадем част от тръбата, ще се наложи да ви дадем и част от властта.
Е, тогава нека тръбопроводът си остане ваш — казва Ходорковски. Хитрува, разбира се. Защото, ако тръбопроводът до Дацин беше изграден тогава и ако беше сключен държавен договор между Русия и Китай за годишни доставки от 20 милиона тона петрол, волю-неволю държавата щеше да пълни новия тръбопровод с петрола на ЮКОС, т.е. ЮКОС автоматично щеше да получи квота, която не би могла да му се отнеме, без да стане международен скандал с Китай. Фактически, ако тогава беше построен тръбопровод до Дацин, държавата би загубила контрол над ЮКОС, би загубила и монопола си над транспортирането на петрола. А понеже Ходорковски финансира опозицията в Русия, тя би получила неконтролирана от държавата икономическа база. У нас не само юридически, но и икономически би се създала многопартийна система, както е във Великобритания и в Америка.
Може би тази история с тръбопровода към Дацин е главното в цялата дейност на Ходорковски. Може би след няколко години, когато ще бъдат забравени и Ходорковски, и Путин, и Буш, за тръбопровода към Дацин ще се пишат книги и ще се заснемат филми като за последната сериозна интрига на завършващия петролен век. Но аз нямам достатъчно материал за това. Аз мога само да преценя опита на Ходорковски да построи тръбопровод към Дацин като опит за бягство от руския елит към световния. Но бягството му се провали — дали защото руският елит не го пусна, или защото световният не го прие.
Ако този тръбопровод беше построен, ЮКОС щеше да влезе в голямата геополитическа игра. Става дума за това, че колкото повече се разраства икономиката на Китай, толкова повече петрол ще й трябва. И докато Китай получава петрола от Персийския залив, цените и обемите на доставките така или иначе могат да се контролират от Съединените американски щати. Те могат да се договорят с ОПЕК изкуствено да вдигнат цените на петрола, като започнат например война в Персийския залив. В края на краищата могат дори просто да прекратят доставките на петрол за Китай, та дори и с военни методи. По такъв начин могат да контролират и да забавят ръста на китайската икономика и при желание дори могат въобще да я задушат.