Пленник на тишината
- Автор: Ходорковский Михаил Борисович, Панюшкин Валерий Валерьевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитрина Гергова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пленник на тишината». Краткое содержание книги:
Валерий Панюшкин — известен разследващ журналист, удостоен с наградата „Златното перо на Русия“, си поставя за цел да разплете загадката около съдебния процес срещу Михаил Ходорковски.
В книгата „Пленник на тишината“ той разглежда 16-годишен период — от началото на предприемаческата дейност на Ходорковски и превръщането му в олигарх и собственик на ЮКОС — най-голямата руска нефтена компания, до осъждането му за неплатени данъци през 2005 г.
Без да го представя като светец, журналистът си служи с абсолютно достоверни факти от биографията му, арестът и съдебното дело. В своите разследвания авторът открива поръчкови документални филми, представящи Ходорковски като злодей, скалъпени атаки от страна на някои медии, обвинения в убийства и корупция, спънки за свиждания в затвора и разговор с адвокати.
Хората, които са работили с Ходорковски и са решавали с него производствени въпроси, казват, че в обикновен разговор той имал навика да пропуска логични звена в разсъжденията си, така че понякога трудно се разбирало какво иска да каже. Казват, че това било присъщо на два типа хора — гениите и лъжците. Дали в началото на 2000 година Ходорковски престана да е гений или престана да е лъжец, но всяка своя публична изява той превръщаше в презентация, а поредицата предварително подготвени диапозитиви му помагаше да накара слушателите да следят мисълта му.
Той специално се научи да говори в жанра на презентацията, както учат в западните бизнес школи. Промени езиковия си стил, както го сменят хората, преселили се в чужда страна. Може би наистина да е разчитал, че със смяната на стила ще се промени и страната, в която живее? Може пък наистина да е мислел, че новият му езиков стил е на път да стане държавен в Русия? Не зная, но по същия начин по време на „оранжевата“ революция в Киев шофьорите изведнъж станаха прекалено учтиви, започнаха да си отстъпват един на друг на пътя и спираха пред пешеходците на „зебрата“ — вероятно надявайки се, че щом днес престанат да се държат просташки, утре ще станат цивилизована и европейска страна.
През деветдесетте години, когато компанията ЮКОС беше затворена и печалбата й се дължеше на предприемчивостта и на достъпа до правителствени тайни (не сме го забранили), колкото по-мъгляво се изразяваше ръководителят на компанията, толкова по-добре беше за нея. Хората от властовия елит говореха и продължават да говорят на птичи език. Иди, че се сети, ако не си от елита, че преразпределението на собствеността следва да се нарича „приватизация“, че войната е „контратерористична операция“, а диктатурата следва да се нарича „суверенна демокрация“. За нищо на света няма да се сетиш. А щом не се сещаш, значи не си от елита.
След 2000 година, когато владеенето на птичия език не спаси от кризата постсъветския елит, Ходорковски реши да направи компанията си открита. Пари за развитието й възнамеряваше да получава на фондовия пазар от продажбата на акции. Тогава му се наложи по западен маниер да заговори разбираемо. Наложи му се да се научи да говори така, че инвеститорът, който влага парите си в ЮКОС, да разбира как именно компанията смята да умножи тези пари.
В края на деветдесетте години Ходорковски нае пиар компанията „Барсън & Марстелър“, за да научи ЮКОС как да стане открита и прозрачна компания, а Ходорковски — как да заговори разбираемо. След това прекъсна договора с „Барсън & Марстелър“ и нае нови щатни пиари. Дали бяха новите пиари или пък екипът на „Барсън & Марстелър“, но трябва да се признае, че бяха поработили добре. Поне на външен вид Ходорковски от деветдесетте и Ходорковски след двехилядната година бяха две различни личности. Ходорковски от деветдесетте е възпълен, с подпухнало лице, повече мълчи, очилата му са с тежки рамки, с мустаци е, а косата му опира върху яката на лошо ушитото сако. Това е източен или ако щете — съветски тип мъж: солиден, затворен и небрежен.
Ходорковски след двехилядната година е друг. По това време целият руски елит се стреми да стане част от западния: ходи на ски, купува яхти, шие си костюми на Севил Роу, но и прави комични грешки като например, отивайки на курорт, взима и леките момичета в самолета си или пък за една нощ в хотела изпива всички запаси на „Шато Петрюс“. Но Ходорковси се различава от останалите. Той е строен и спретнат, късо подстриган, няма мустаци, очилата му са без рамки, облича се демократично, освен в случаите, когато протоколът изисква костюм и вратовръзка, той е отворен, готов е да разговаря на всякакви теми. Жена му е симпатична — не е някаква съветска номенклатурна тетка, но не е и девойка-аксесоар, взета под наем от известна модна агенция. Той има малки деца. Пристига със семейството си в Париж и ги води в Лувъра. Ина Ходорковска казва, че на мъжа й не му било особено интересно в Лувъра, но нали все пак е завел децата.
За него главното е прозрачна — според западните стандарти — компания. Той, както никой друг, е подготвен да се откъсне от провинциалния руски елит и да влезе в световния. В Русия той чувства превъзходството си.
Ето как един от сътрудниците на ЮКОС разказва за проведена в сибирския град Т. кръгла маса с участието на губернатора В. К. и на депутати от Областното законодателно събрание — местният елит. Ходорковски атакува. Той прави презентация. Покажете, моля, диапозитива. На него ясно се вижда колко високоплатени работни места е създала през изминалата година компанията ЮКОС в областта. Това е официална статистика. И депутатите трябва да признаят, че високоплатените работни места в областта са се увеличили. А ето данъците (покажете, моля, следващия диапозитив), внесени от ЮКОС в областния бюджет, между другото — най-много от всички останали компании. Но към данъците трябва да се прибави все пак и мазутът, доставен от ЮКОС по себестойност през зимата за отоплението на северните градове. Към данъците трябва да се прибавят и онези 120 милиона рубли, инвестирани от ЮКОС в социалната сфера. Ето ви съответният график.