Магьоснически свят
- Автор: Желязны Роджер Джозеф, Бир Грег
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Магьоснически свят». Краткое содержание книги:
Неизчерпаемото въображение, шеметните преходи във времето и пространството, умело развитата фабула и лекият диалог превръщат тези истории в един „групов“ шедьовър в жанра фентъзи, който се чете задъхано и с нарастващ интерес.
— И то изчезва — изгледа го строго Смъртта. — Тъкмо това се чудех.
— Масата на бутилката трябва да бъде заместена с равностойна маса — обясни Еймър. — Предполагам, че бих могъл да използвам и камъни, но със злато е по-честно. Надявам се, че печели доста добре от тази сделка.
— И аз така мисля. Но откъде намираш златото?
— Копая го — след като го открия, разбира се.
— А как се научи да го откриваш? — настояваше Смъртта.
— Стана от само себе си. Бях съвсем малък, когато забелязах, че лесковите клончета потрепват, когато ги държа — сигурно съм бил на три годинки.
— И все още искаш да повярвам, че твоята енергия няма нищо общо със свръхестествените сили?
— В такъв случай как пък аз да повярвам, че си свръхестествена, след като се наливаш толкова много? — върна си той.
— Ами! Само няколко чашки.
— Ъхъ! — изфъфли огънчето. — Аз ги броя!
— И пиеш освен това — каза му Смъртта и пак се обърна към Еймър: — Затова ли отливаш в стъкленицата?
— Дори едно огънче има нужда от гориво…
— Петата си чаша изпразни преди три часа — леко завалено каза Уилоу. — Оттогава си обърнала шест чаши шартръоз, четири коняка и четири абсента — сега започваш петия.
— Уилоу, ти си сбъркала призванието си — заключи Смъртта. — От теб би станал отличен гризач на съвести.
— На всичко отгоре изобщо не те хваща — измърмори алхимикът на Смъртта.
— Естествено, че не.
— Вероятно искаш да кажеш: „Свръхестествено, че не“?
— Казах, каквото казах — остави чашата си Смъртта. — Нима би било нормално самата Смърт да се спиртоса?
— А нормално ли е да се любителка на изискани напитки?
— Разбира се, след като не ми действат. Всъщност аз имам определен афинитет към спирта. Хайде, стига, майстор Еймър, налей още чашка абсент, защото има голяма опасност да го ударим на философски теми.
— О, Господи! На всяка цена трябва да избегнем това — напълни отново чашата й Еймър.
Бледата гостенка гаврътна питието и се отпусна в креслото с доволна въздишка.
— Знаеш ли, майстор Еймър, започваш все повече да ми харесваш.
— Не се учудвам.
Смъртта го изгледа изпитателно.
— Магьоснико — в гласа й прозвучаха заплашителни нотки, — да не си правил още заклинания по мой адрес?
— О, не! Нищо подобно — оправда се Еймър. — Просто абсентът прави сърцето по-любвеобилно.
— Все едно не съм го чула, но при условие че отново ми напълниш чашата. Този път пелин.
— Опитай с малко хвойнов джин — наля й той в чашата.
— Забелязвам, че и теб не те хваща.
— Гош-шподар’т е иш-шпил шамо две глътки бренди — запелтечи Уилоу.
— Не ми понася — призна той, добави пелин в чашата и й я подаде.
Смъртта отпи.
— Не е лошо — и отпи още веднъж. — Всъщност е великолепно. Твоя ли е рецептата, майстор Еймър?
— Да — отвърна поласкан той.
— Как го нарече?
— Кръстих го на името на светеца, чийто празник бе денят, когато го пробвах за първи път.
— И кой е той?
— Свети Мартин.
— Сигурно е чудесно — каза плътен дрезгав глас. — Може ли да опитам?
— Да, разбира се.
Еймър наля от пелина, без много-много да се чуди чий беше този глас.
Обърна се и видя поразително дебел мъж с огромна черна наметка и островърха шапка с широка периферия и потъмняла месингова тока. Лицето му бе някак хлътнало и това му придаваше печалния израз на копой, контрастиращ с налудничавата гримаса на широко ухилената уста.
— Еймър — каза друг, този път женски глас, — мога ли да те представя на майстор Могард, Главен магьосник на Нова Англия и вицепремиер на Световното братство на магьосниците?
До него стоеше Самона и го гледаше победоносно.
— Кой е там? — запита Смъртта. Тя седеше с лице към огъня във високото кресло и не виждаше Самона и магьосника, които стояха зад него.
— Самона и един… ъ-ъ… приятел — хвърли поглед към нея Еймър. — По всяка вероятност те…
Но не продължи, забелязал в дъното на очните й кухини проблясъците на преизподнята.
— Майстор Могард — каза Самона, — това е Еймър, за когото съм ви говорила.
Могард се заклати към него и му подаде късата си, космата лапа.
— Очарован — изграчи той.
— Радвам се да го чуя — надигна се Еймър, за да поеме разядения от киселини израстък.
— Не, не — поправи го Могард. — Не аз. Вие сте очарованият — или ще бъдете след малко.
— Сериозно? — Еймър издърпа ръката си от лепкавата му длан.
Добави хвойнов джин в чашата с пелин и я тикна в ръката на Могард.
— Ще пиеш ли нещо, Самона?
— Мисля, че да — отвърна тя.
— Малко сладко вино?