Магьоснически свят
- Автор: Желязны Роджер Джозеф, Бир Грег
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Магьоснически свят». Краткое содержание книги:
Неизчерпаемото въображение, шеметните преходи във времето и пространството, умело развитата фабула и лекият диалог превръщат тези истории в един „групов“ шедьовър в жанра фентъзи, който се чете задъхано и с нарастващ интерес.
— Заповядайте, седнете — покани я Еймър.
Смъртта не отговори, втренчила поглед в креслото.
Най-после се изкашля и започна делово:
— Да, това ми дава повод да обясня защо съм тук, майстор Еймър.
— Все пак седнете — настоя той. — Става ми болно, когато гостите ми стоят прави.
— Не, благодаря. Мантията ми все още не е съвсем суха. Що се отнася до този… ъ-ъ-ъ… странен подарък от ваша страна, майстор Еймър…
— Колко съм недосетлив! — прекъсна я той. — Моля ви да ми простите. Все още не съм се събудил напълно.
Отиде до един шкаф в стената близо до работната маса и измъкна кожен жакет.
— Моля да го облечете и да ми разрешите да закача мантията ви до огъня.
— Не, благодаря. — Гостенката ставаше нетърпелива. — Тук и без това е доста топло и трябва да призная, че почвам да се чувствам като варен картоф.
Тя свали качулката, разтвори мантията и Еймър се вторачи като хипнотизиран. Главата й беше само череп, а тялото — цял-целеничък скелет.
— Извинете — помоли я Еймър, — но бихте ли повдигнали малко ръката си?
— Така ли? — намръщи се Смъртта.
— Да, чудесно.
Еймър взе бележник и писалка и започна да рисува.
— Сега бихте ли описали кръг? Да, великолепно. Разбирате ли, в момента проучвам връзката между ключицата и костите на ръката и…
— Моля ви!
Смъртта се загърна плътно в мантията и се извърна настрана, а върху белия череп се разля лека руменина.
— О, по дяволите! — извика Еймър и лицето му стана огненочервено. — Когато ме погълнат изследванията ми, госпожо, забравям всичко, включително и доброто възпитание. Моля ви да ми простите.
— Добре, добре. — Смъртта отново се обърна към него. — Никой не е безгрешен. Но ако наистина се чувствате виновен, майстор Еймър, можете да го докажете, като ми налеете още малко пелин.
— Разбира се, веднага. — Еймър пак напълни чашата й. — Все пак сигурна ли сте, че няма да седнете?
— Не, благодаря. Но може би вие трябва да седнете. Боя се, че ви нося не особено приятни новини.
— О! — Еймър хлътна в креслото, в което предишния ден бе седяла Самона. — Неприятни новини? Какво ли може да е?
— Така — изкашля се Смъртта и закрачи напред-назад пред огнището със сключени на гърба костеливи ръце. — Така. Боя се, че това би ви се сторило проява на неблагодарност от моя страна, като се има предвид вашето гостоприемство, но… все пак дългът си е дълг и… Вие, майстор Еймър, с положителност знаете, че никой не е вечен.
— Да — каза Еймър и се усмихна с дежурната празна усмивка.
— Ами… това е положението — с леко раздразнение продължи Смъртта. — Всички трябва да умрем в даден момент и… искам да кажа… По дяволите, Еймър, сега е твой ред.
В продължение на минута Еймър не каза нищо.
— Разбирам — пророни накрая той.
— Господарю! Какво ще правим! — занарежда Уилоу.
— Май скоро ще получиш свободата си, Уилоу — каза бавно Еймър.
— Не я искам, не я искам! Не и на тази цена! — Хайде… съжалявам, приятел — обади се дрезгаво Смъртта, — което е писано, трябва да стане.
— Да, добре, добре. — Еймър гледаше втренчено огъня. — Но… не е ли малко странно?
— Кое?
— Самона. Не знам защо, но си мисля само за едно — поне веднъж да бях я целунал без моето защитно хапче. Така и не го направих никога — обърна се той и смръщено погледна Смъртта. — И защо изобщо ми хрумна това?
Една сълза се търкулна от крайчеца на очната й кухина по твърдата бяла скула.
— Хайде, хайде, да свършваме по-бързо! Дай ръка.
Еймър не обърна внимание на протегнатите костеливи пръсти и зашари безцелно с поглед из стаята.
— Но аз имам да свърша още толкова много неща…
— Същото каза и Цезар, когато отидох да го взема, същото каза и Петър, и Карл Велики. Хайде, престани да се самоизмъчваш!
Погледът на Еймър падна върху костиците, които бе дялкал предишния ден. Изражението му постепенно се успокои и той внимателно сложи купчинката кокали в скута си. Взе от масата една макара с тънка жица и започна да нанизва миниатюрния скелет.
— Разрешете ми да свърша само това — помоли той. — Само да го завърша и тръгвам.
— Добре, но побързай — прибра ръката си Смъртта и в тона й се усети нотка на облекчение.
Отново закрачи из стаята.
— Ако беше достатъчно разумен да не си цапаш ръцете с разни магии, всичко това нямаше да се налага.