Магьоснически свят

Вятърът фучеше около къщата, разярен от безсилието си. Но други ветрове му си притичаха на помощ, предвождани от страховити черни облаци, които пъплеха от запад и закриваха луната. Вятърът приветства своите родственици и всички заедно се нахвърлиха върху хижата — виещи, бесни. Накрая пристигна огромен черен облак и от търбуха му рукнаха порои и затрещяха мълнии, а ветровете се кискаха самодоволно.

Без да им обръща внимание, Еймър продължаваше да спи непробудно вътре, но сънищата му бяха тревожни. Това ги вбеси още повече и те удвоиха силата си. Еймър продължаваше да спи, докато накрая Уилоу се сепна и се ослуша.

— Господарю! Събуди се! — извика тя.

На вратата се чукаше.

— Господарю! Събуди се! Има някой!

— Какво? Тук? Къде? — вдигна глава Еймър, все още унесен в съня.

— На вратата!

— Тук? — Той вторачи поглед във вратата.

При следващото — по-силно и по-бързо — почукване тя потрепери.

— О, Господи! По това време!

Еймър се измъкна от леглото, прониза го студ, когато стъпи върху изстиналите дъски, пъхна крака в пантофите и се изправи. Затътри се към вратата, когато блъскането се поднови, този път още по-настойчиво и нетърпеливо.

— Сега, моля! Сега! Идвам! Най-после дръпна резето.

Вратата се тръшна силно и вятърът изфуча победоносно, втурвайки се към нея — и се отдръпна, срещнал преграда по пътя си. Нададе вой от възмущение, но една светкавица го укроти с последвалия я гръм и озари силуета на прага — загърнат в мантия и с качулка на главата.

Алхимикът потрепери от студ. Обърна се да вземе робата си и я нахлузи на гърба си. Завърза широкия колан и пак се обърна към вратата.

— Извинете ме за външния вид — каза той, — но трябва да призная, че не ви очаквах.

— Всичко е наред — отвърна фигурата. — Почти с всички е така.

Еймър се намръщи.

— Предполагам, няма да бъде прекалено нахално от моя страна, ако ви попитам коя сте и по какъв повод сте тук?

— Ни най-малко — каза фигурата и добави с гробовен глас, — моето име е Смърт и съм дошла за теб.

Еймър повдигна вежди.

— Наистина ли? — каза леко изненадан той. — В такъв случай… това е чест за мен.

Постепенно дойде на себе си и осъзна, че Смъртта продължава да стои на входа.

— О, Боже Господи! — извика той. — Сигурно си мислите, че съм ужасно неучтив. Влизайте, нали нямате нищо против?

Малко озадачена, Смъртта пристъпи в стаята и Еймър блъсна вратата зад нея. Вятърът нададе вой и яростно заудря по нея. Еймър хлопна дъбовото резе и отиде да хвърли една цепеница в огъня.

— Елате до огъня да се изсушите. Да ви налея нещо?

— Защо не! — остана приятно изненадана Смъртта. — Пелин, ако ви се намира.

— Разбира се — каза Еймър и взе нова кана от полицата. Напълни една чаша и я подаде на гостенката, а след това наля и на себе си. Взе шишенце от лавицата, изсипа малко от ухаещия на цикория прах върху едно трикрако столче и измърмори някаква кратка, неясна фраза. Очертанията на столчето се разтвориха във въздуха и то започна да се разтяга и да се уголемява като живо. За трийсет секунди прие формата на кресло с висока облегалка. Изникнаха възглавнички, които пораснаха и разцъфнаха в разкошно златно кадифе. Очертанията му отново се втвърдиха и пред огнището застана меко и богато отрупано с възглавнички кресло.