Избрани творби (Един живот, новели и разкази)
- Автор: Мопасан Ги дьо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби (Един живот, новели и разкази)». Краткое содержание книги:
Една вечер след вечеря дойде свещеникът. Изглеждаше смутен, като че ли криеше някаква тайна. След доста излишни приказки той помоли баронесата и мъжа й да му отделят няколко минути, за да им каже нещо.
Те тръгнаха тримата бавно по голямата алея, отидоха чак до края, като разговаряха оживено, а Жюлиен, останал сам с Жана, се учудваше, безпокоеше се и се ядосваше от тази тайна.
Пожела да изпрати свещеника, когато той се сбогуваше. Отдалечиха се заедно, като се отправиха към църквата — звъняха за вечерня.
Беше хладно, почти студено: скоро се прибраха в гостната. Всички бяха позадрямали, когато внезапно Жюлиен се върна зачервен и възмутен.
Без да си дава сметка, че Жана беше там, той се развика още от вратата на барона и баронесата:
— Ей богу, вие сте полудели! Да хвърлите двадесет хиляди франка за това момиче!
Никой не отговори от изненада. Той продължаваше да крещи гневно:
— Всяка глупост има предел! Нима искате да не ни оставите нито петак?
Баронът се овладя и се опита да го прекъсне:
— Мълчете! Не забравяйте, че говорите пред жена си.
Но Жюлиен трепереше от озлобение:
— Пет пари не давам! Тя и без това знае вече всичко! Та това е кражба в нейна вреда!
Жана гледаше слисана и не разбираше нищо. Тя прошепна:
— Но какво има?
Тогава Жюлиен се обърна към нея, призова я за свидетел като съдружничка, измамена в очакваната печалба. Разказа й набързо, че са намислили, за да омъжат Розали, да й подарят имението „Барвил“, което струва най-малко двадесет хиляди франка. Той повтаряше:
— Но твоите родители са луди, мила, те са направо за лудницата! Двадесет хиляди франка! Двадесет хиляди франка! Те наистина са си загубили ума! Двадесет хиляди франка за едно незаконно дете!
Жана слушаше без вълнение, без гняв, сама се учудваше на спокойствието си; сега вече беше безучастна към всичко, което не се отнасяше до детето й.
Баронът се задушаваше, не намираше думи за отговор. Най-сетне избухна, тропна с крак и кресна:
— Мислете какво говорите! Това е възмутително най-сетне! Чия е грешката, че трябва да даваме зестра на тази мома, станала майка! Чие е това дете? Бихте желали да го изоставите сега на произвола, нали?
Изненадан от яростта на барона, Жюлиен го гледаше втренчено. Той заговори отново, но вече по-сдържано:
— Хиляда и петстотин франка бяха напълно достатъчни. Те всички раждат деца, преди да се омъжат. Дали от един, или от друг, никак не е важно! А като давате чифлик, който струва двадесет хиляди франка, вие не само ни ощетявате, но и всички ще разберат какво е станало. Да бяхте помислили поне за нашето добро име, за общественото ни положение!
Той говореше строго като човек, който е в правото си, убеден, че разсъждава логично. Смутен от тези неочаквани доводи, баронът го гледаше с отворена уста. Тогава Жюлиен с чувство на превъзходство каза в заключение:
— За щастие още нищо не е станало. Познавам младежа, който иска да се ожени за нея. Той е добър момък и всичко може да се уреди с него. Аз се наемам с това.
И излезе веднага, навярно се боеше да не би спорът да продължи. Общото мълчание, което той тълкуваше като съгласие, го радваше.
Щом Жюлиен излезе, баронът, извън себе си от смайване, извика цял разтреперан:
— О! Това е вече много! Прекалено много!
Но Жана вдигна очи към изуменото лице на баща си и се разсмя неочаквано със звънкия си някогашен смях, с който посрещаше някоя шега. Тя повтаряше:
— Татко, татко, чу ли го с какъв тон казваше: „Двадесет хиляди франка!“
А маминка, чийто смях идваше тъй бързо, както и сълзите, се затресе от смях, задави се, та чак очите й се насълзиха при спомена за яростното лице на зет й, за възмутените му възгласи, за буйния му отказ да даде на девойката, прелъстена от него, пари, които не бяха негови. Тя бе щастлива от доброто настроение на Жана. Тогава и баронът прихна, заразен на свой ред от смеха им. И тримата се превиваха от смях, както в щастливите някогашни дни.
Когато се поуспокоиха, Жана каза учудена:
— Любопитно е, че това вече никак не ме засяга. Сега гледам на него като на чужденец. Не мога да повярвам, че съм му жена. Нали виждате, забавлявам се с неговата… неговата липса на усет.
И те се прегърнаха усмихнати, развълнувани, без да знаят защо.
Но два дни по-късно, след закуската, когато Жюлиен току-що беше излязъл с коня си, един едър двадесет и две — двадесет и пет годишен момък, облечен в съвсем нова синя риза с твърди гънки и бухнали ръкави, пристегнати в китките с копчета, прескочи крадешком оградата, като че се беше притаявал там от заранта, плъзна се покрай рова пред чифлика „Куйар“, заобиколи замъка и плахо се приближи до барона и двете жени, седнали както винаги под явора.