Призракът на Рембранд

Хансън сви рамене.

— Така изглежда — каза той. — И не съм изненадан. Щом един човек в афганистанска пещера може да взриви Световния търговски център в Ню Йорк, защо и Кан да не може? Светът е много малък напоследък. Обядваш в Париж, отиваш на Фиджи за уикенда.

— Сигурно си прав — изсумтя Били.

— Но смяташ, че всъщност става въпрос за пари, така ли? — обади се Фин.

— Не ми се вярва Арагас да му е вдигнал мерника само за да го предаде на правосъдието.

— Значи историята за японската подводница е достоверна според теб? — попита Били с ясно доловим скептицизъм в гласа.

— Достоверна е според Арагас, това мога да кажа. А той буквално вони на алчност. И ако вярва, че Кан е намерил съкровище, значи иска своя дял от него, а защо не и цялото.

— Ами онази частна полицейска организация, за която работи, как беше… ТИОК?

— Частно звено към сингапурската полиция, което изпълнява поръчки за армията и за бреговата охрана.

— Корумпирано ли е?

— А папата яде ли риба в петък?

— Значи според теб Арагас използва ТИОК, за да прибере съкровището за себе си?

— Да. Може и други да участват, но той е шефът.

— А ние сме по средата.

— Трябваше да си остана в Кълъмбъс аз — промърмори с прозявка Фин. — Е, какво ще правим сега?

— Ще се махнем от Сингапур, това поне е сигурно. Тукашните пристанищни такси са сред най-високите в целия свят. Ако питате мен, бих се изпарил веднага щом заредим. Това е последното зареждане по кредитната линия на „Боегарт Шипинг“, между другото. — Хансън погледна през масата към Били и Фин. — Като нови собственици на „Кралицата“ това вече е ваша отговорност. Корабът още не е за изхвърляне, но работи с гориво и договори за транспорт, а не с детински мечти и заровени съкровища.

Били посегна към вътрешния джоб на сакото си, извади портфейл и измъкна кредитна карта от него. Подхвърли я леко и тя падна на масата с особено дрънчене. Беше черна, с релефни металически букви и цифри.

Хансън взе картата и я разгледа. Чукна я в плота. Картата определено не беше от пластмаса.

— Мислех, че са само градски легенди — каза той.

— Тази конкретна градска легенда ще осигурява зареждането с гориво от тук насетне — заяви Били. — Пиетер Боегарт е бил видян за последно на остров Лабуан. Можеш ли да ни закараш там?

— Още сега ще задам курса — ухили се Хансън, и пусна картата на масата.

Пътуването им отне малко повече от три дни през сингапурските протоци и пасажа Апи, оттам покрай обраслия с мангрови дръвчета западен бряг на Борнео в северна посока и по курс, който би ги отвел обратно до Батаан и Манила. Времето беше ясно, слънцето напичаше стария кораб и нажежаваше ръждивите метални плоскости по палубата и преградните стени. Климатиците работеха постоянно и жуженето им се сливаше в дразнеща симфония с пулсиращия рев на двигателите, с мекото плискане на вълните в корпуса, с неритмичното дрънчене на гаечния ключ, с който Максевъни удряше по поредната заинатила се машинна част, и с постоянната, изобретателна и мултинационална мелодия на ругатните му.