Тайната на остров Пайн
- Автор: Касслер Клайв, Дю Брюл Джек
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тайната на остров Пайн». Краткое содержание книги:
Синкава потрепваща светлина се виждаше зад големия, покрит с прах панорамен прозорец. Рониш гледаше телевизия и докато наближаваха входната врата, чуха, че е някаква телевизионна игра.
Хуан дръпна скърцащия комарник пред вратата и почука. Нищо не се случи и след няколко секунди той почука по-силно. Мина още време, преди над главите им да светне лампа и вратата да се открехне.
— Какво искате? — попита кисело Джеймс Рониш.
Беше едър мъж с увиснало шкембе, оредяваща посивяла коса и подозрителен поглед. Подпираше се на алуминиев бастун, а от носа му излизаше найлонова тръба, която стигаше до кислороден концентратор с размерите на микровълнова печка.
— Господин Рониш, казвам се Хуан Кабрило, а това е Макс Хенли.
— Е и?
Тоя май не е от дружелюбните, помисли си Хуан. Не беше много наясно какво е очаквал, но май Макс беше прав — Рониш бе възрастен човек, който задрасква дните на календара и чака да умре.
— Не съм сигурен как да кажа това, така че ще карам направо — каза Хуан, на Рониш го прекъсна:
— Не ме интересува. — И понечи да затвори вратата.
— Господин Рониш, намерихме „Летящият холандец“. По-точно останките от цепелина.
Лицето на Рониш пребледня, с изключение на зачервения от джина нос.
— Братята ми? — попита той.
— Намерихме останки на пилотската седалка.
— Трябва да са били на Кевин — тихо каза възрастният човек. После се съвзе и веднага зае отбранителна позиция. — А вас какво ви засяга?
Макс и Хуан се спогледаха, нещата не вървяха както бяха очаквали.
— Господине…
— Ако сте дошли заради остров Пайн, забравете.
— Вие май не разбирате. Идваме от Южна Америка. Ние работим за… — Хуан беше решил да използва Обединените нации за прикритие, но му хрумна, че това би направило тип като Рониш още по-подозрителен — … минна компания и по нейно нареждане огледахме околността. Така попаднахме на мястото на катастрофата. Трябваше да проведем малко проучване, за да разберем какво сме намерили.
В този момент заваля — ледени иглички, които се промъкваха през игления балдахин на боровете и се забиваха в земята като градушка. Верандата на Рониш нямаше покрив и той неохотно им отвори вратата, за да влязат в къщата.
Миришеше на стари вестници и полуразвалена храна. Уредите в кухнята бяха поне на четирийсет години, а подът беше застлан с избелял балатум. Мебелите във всекидневната бяха кафеникави, за да са в тон с износения мокет. По масите и покрай пожълтелите стени бяха струпани списания. Близо до входната врата бяха подредени петнайсет-двайсет преносими кислородни бутилки. Голата флуоресцентна тръба в кухнята издаваше тънък писък, който дразнеше като стържене на нокти по стъкло.
Единственото друго осветление идваше от лампиона до креслото, в което Рониш беше гледал телевизия. Хуан беше готов да се закълне, че крушката е петватова.
— Значи сте ги намерили? — Рониш не прозвуча като човек, който много го е грижа.
— Да. Паднали са в Северна Аржентина.
— Странно. Когато заминаха, казаха, че ще търсят по протежение на бреговата линия.
— Знаете ли какво точно са търсили? — обади се Макс за първи път.
— Знам, но не е ваша работа.
Възцари се неловко мълчание. Това не беше мигът на всеопрощаваща радост, на който Хуан се беше надявал. В реакцията на Джеймс Рониш нямаше нищо, което да възмезди случилото се с Джери Пуласки.
— Е, господин Рониш — Хуан протегна снопчето листа, което бяха взели от разбития цепелин, — открихме това в отломките и решихме, че може да е важно. Искахме да ви го дадем и може би да ви осветлим донякъде за съдбата на вашите братя.
— Знаете ли какво ще ви кажа. — Гневът изпъна бръчките около очите му. — Ако не бяха тези тримата, Дон още щеше да е жив, а аз нямаше да съм пълнен с идиотски идеи за романтика и приключения, когато се записах доброволец за Корея. Знаете ли какво е усещането, когато китайците ти отнесат крака?
— Всъщност…
— Махайте се!
Хуан се наведе да повдигне маншета на джинсите си и да смъкне чорапа надолу. Протезата беше покрита с пластмаса, наподобяваща човешка плът, но личеше, че е изкуствена.
Джеймс Рониш се поуспокои.
— Я, гледай ти! Още един изкуствен крак. Как се случи?