Последна саможертва
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Академия за вампири #6
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Переводчик: Диана Янакиева Кутева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Последна саможертва». Краткое содержание книги:
Две раси вампири населяват нашия свят. Едните, мороите, са смъртни и влaдеят магиите със земни елементи. Другите, стригоите, са неживи и зли – хранещи се с невинни жертви. Дампирите – полувампири, полухора, са посветили живота си на мороите като техни пазители.
Лиса Драгомир е моройска принцеса. Тя е смъртен вампир с рядка дарба и неразрушима връзка със земните магии. Роуз Хатауей е дампир и най-добра приятелка на Лиса, обучаваща се да бъде неин персонален пазител.
пир на около осем години бе възседнало раменете му и едно
момиче морой приблизително на същата възраст подтичваше
до тях. Следваше ги доста хубава жена морой на около дваде-
сетина години, а зад нея пристъпваше много готин дампир на
моята възраст или най-много две години по-голям от мен.
Последваха представяния. Децата бяха Фил и Моли, а же-
ната морой се казваше Полет. Изглежда всички живееха тук,
но не можах да разбера какви са връзките помежду им, с из-
ключение на младежа на моята възраст. Той беше син на Сара
и Реймънд, Джошуа. Усмихваше ни се искрено – особено на
мен и Сидни, – а очите му ми напомняха за пронизващите,
кристалносини очи на Озера. Само че, докато членовете на се-
мейството на Кристиан имаха тъмни коси, Джошуа имаше пя-
съчноруса със златисти кичури. Трябваше да призная, че беше
страхотна комбинация, но онази шашната част на мозъка ми
отново ми напомни, че е бил роден от връзката между морой
и човек, а не от дампир и морой като мен. Крайният продукт
беше същият, но стигането до него си оставаше странно и не-
понятно за мен.
119
р и ш е л м и й д
– Ще ги настаня в твоята стая – каза Сара на Полет. – Оста-
налите от вас ще си поделят тавана.
Отне ми секунда, за да осъзная, че под „останалите от вас“
тя имаше предвид Полет, Джошуа, Моли и Фил. Погледнах
нагоре и видях, че наистина имаше нещо, което приличаше на
таванско помещение и обхващаше половината от ширината на
къщата. Не ми изглеждаше достатъчно голямо, за да побере
четирима души.
– Не искаме да ви притесняваме – изрече Дмитрий в тон с
мислите ми. През по-голямата част от горското ни приклю-
чение той бе останал мълчалив, запазвайки енергията си за
действия, а не за говорене. – И тук ще ни бъде добре.
– Не се тревожи за това – успокои го Джошуа и отново
ми се усмихна мило. – Ние нямаме нищо против. Анджелина
също няма да има.
– Кой? – попитах аз.
– Сестра ми.
Потиснах недоволната си гримаса. Петима ще се тъпчат в
някакво тясно подобие на таван, за да имаме ние самостоятел-
на стая.
– Благодаря ви – обади се Сидни. – Оценяваме гостоприем-
ството ви. И наистина няма да останем дълго. – Като оставим
настрана неприязънта им към света на вампирите, когато по-
желаят, алхимиците могат да бъдат любезни и очарователни.
– Жалко – натъжи се Джошуа.
– Престани да флиртуваш, Джош – сгълча го Сара. – Иска-
те ли да хапнете нещо, преди да си легнете? Мога да претопля
малко яхния. Ние хапнахме по-рано от нея с хляба, който По-
лет опече.
При думата яхния всичките ми опосумски страхове се за-
върнаха с пълна сила.
– Няма нужда – побързах да уверя любезната ни домаки-
ня. – На мен ще ми стигне и малко хляб.
– На мен също – присъедини се Дмитрий. Зачудих се дали
се опитва да им спести грижите, или споделя страховете ми.
Вероятно не беше последното. Дмитрий беше от този тип,
който можеш да захвърлиш в някой пущинак, и той пак щеше
да оцелее.
120
п о с л е д н а с а м о ж е р т в а
Полет очевидно беше опекла доста хляб и те ни оставиха
да си организираме пикник в малката ни стая с цял самун и
купа масло, което навярно Сара сама бе избила. Стаята беше с
размерите на моята в общежитието в „Свети Владимир“, с два
матрака на пода. Бяха прилежно застлани с юргани, които при
тези температури навярно не бяха използвани от месеци. До-
като дъвчех парче хляб, който се оказа изненадващо вкусен,
прокарах ръка по юрганите.
– Шарките ми напомнят на някои десени, които видях в Ру-
сия – отбелязах.
Дмитрий ги разгледа по-внимателно.
– Подобни са. Но не са съвсем същите.
– Това е еволюция на културата – обади се Сидни. Беше
уморена, но не чак толкова, че да се откаже от навика си да
образова. – Традиционните руски десени са били пренесени
тук и накрая са се смесили с типичните американски мотиви.
Леле.
– Хм, добре е да го зная. – Семейството ни бе оставило
сами, докато се приготвяше за лягане, и аз хвърлих предпаз-
лив поглед към открехнатата врата на стаята. С целия шум и
оживление там едва ли щяха да ни чуят, но за всеки случай
снижих глас. – Готова ли си да ни обясниш кои, по дяволите,
са тези хора?
Тя сви рамене.
– Съхранителите.
– Да, това вече го разбрах. А ние сме Опетнените. Звучи ми
като по-хубава дума за стригой.