Последна саможертва
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Академия за вампири #6
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Переводчик: Диана Янакиева Кутева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Последна саможертва». Краткое содержание книги:
Две раси вампири населяват нашия свят. Едните, мороите, са смъртни и влaдеят магиите със земни елементи. Другите, стригоите, са неживи и зли – хранещи се с невинни жертви. Дампирите – полувампири, полухора, са посветили живота си на мороите като техни пазители.
Лиса Драгомир е моройска принцеса. Тя е смъртен вампир с рядка дарба и неразрушима връзка със земните магии. Роуз Хатауей е дампир и най-добра приятелка на Лиса, обучаваща се да бъде неин персонален пазител.
ни гледаше кръвнишки. Беше няколко години по-малка от мен,
123
р и ш е л м и й д
навярно около възрастта на приятелката ми Джил Мастрано –
ученичка от „Свети Владимир“, която искаше да се научи да
се бие. На външен вид момичето приличаше донякъде на нея,
особено по стойката. Имаше силното и издължено телосложе-
ние на повечето дампири, а в момента цялата бе напрегната,
сякаш всеки миг ще се нахвърли върху нас. Тъмнокестенява-
та ѝ коса, в която проблясваха меднозлатисти кичури, навяр-
но изсветлели от слънцето, беше права и стигаше до кръста.
Имаше същите сини очи като Джошуа.
– И така – заговори тя, – значи вие сте големите герои,
превзели стаята ми.
– Анджелина? – предположих, като си спомних, че така
Джошуа бе нарекъл сестра си.
Момичето присви очи, явно недоволна, че знаех коя е.
– Да. – Огледа ме, без погледът ѝ да трепне, и явно не одо-
бри това, което видя. Сетне острият ѝ поглед се стрелна към
Дмитрий. Очаквах да омекне, да се поддаде на красотата му,
както повечето жени. Но, не. Той също получи своята доза
подозрение. Сетне вниманието ѝ отново се насочи към мен.
– Не го вярвам – обяви. – Ти си твърде мека. Твърде издо-
карана.
Издокарана? Наистина ли? Не се чувствах така, не и в бой-
ните си дънки и тениската. Макар че, като огледах дрехите ѝ,
бих могла да я разбера. Бяха чисти, но дънките явно са видели
доста, защото на коленете бяха прокъсани. Може би в срав-
нение с нея наистина изглеждах наконтена. Разбира се, ако
някой заслужаваше титлата „издокарана“, то това бе Сидни.
Дрехите ѝ бяха подходящи за бизнес среща, а и напоследък
не се беше впускала в ръкопашни схватки, нито беше бягала
от затвор.
Но Анджелина не ѝ обърна особено внимание. Имах чув-
ството, че момичето се различаваше от масата тук, беше раз-
личен тип от онези човешки създания, които се женеха за Съх-
ранителите. Алхимиците им носеха продукти и си заминаваха.
Всъщност те бяха нещо като захранващи за тези хора, което
беше доста объркващо. Съхранителите изпитваха повече ува-
жение към представителите на човешката раса, на които хора-
та от моята раса гледаха отвисоко.
124
п о с л е д н а с а м о ж е р т в а
Както и да е, не знаех какво да кажа на Анджелина. Не ми
се нравеше да ме наричат мека или да поставят под съмнение
бойните ми умения. В мен припламна искра на раздразнение,
но нямаше да причиня неприятности, като се спречкам с дъ-
щерята на домакините ни, нито пък щях да започна да си из-
мислям подробности за убийството на Татяна. Така че просто
свих рамене.
– Външният вид често лъже – осветлих я.
– Да – кимна Анджелина студено. – Така е.
Приближи с наперена походка до скрина в ъгъла и извади
нещо, което приличаше на нощница.
– Съветвам те да не разхвърляш леглото ми – предупреди
ме. Погледна към Сидни, която бе седнала на другия матрак. –
Не ми пука какво ще направиш с това на Полет.
– Полет сестра ли ти е? – попитах, опитвайки се да си изя-
сня роднинските връзки в това семейство.
Изглежда, не можех да кажа нещо по-обидно.
– Разбира се, че не – сряза ме Анджелина, излезе и затръш-
на вратата. Втренчих се изумено в нея.
Сидни се прозина и се протегна върху леглото си.
– Полет навярно е... любовница на Реймънд. Не зная. Ме-
треса.
– Какво? – възкликнах. Морой женен за жена от човешката
раса, с любовница морой. Не бях сигурна колко още можех да
понеса. – И живее със семейството му?
– Не ме моли да ти го обяснявам. Не искам да зная повече
за извратения ви начин на живот.
– Това не е мой начин на живот – троснах се аз.
Не след дълго дойде Сара, за да се извини за държанието
на Анджелина и да попита дали се нуждаем от нещо друго.
Уверих я, че всичко е наред, и горещо ѝ благодарих за гос-
топриемството. След като тя си отиде, двамата с Дмитрий си
разпределихме смените за сън. Предпочитах и двамата да ос-
танем будни, особено след като бях почти сигурна, че Андже-
лина не би се поколебала да пререже нечие гърло, докато нищо
неподозиращата жертва спи. Но се нуждаехме от почивка, а и
бях уверена, че и двамата щяхме да реагираме незабавно, ако
някой нахлуеше в стаята.
125
р и ш е л м и й д
И така оставих Дмитрий да поеме първата смяна и се сгу-
ших под завивките в леглото на Анджелина, като се опитах да