Последна саможертва
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Академия за вампири #6
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Переводчик: Диана Янакиева Кутева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Последна саможертва». Краткое содержание книги:
Две раси вампири населяват нашия свят. Едните, мороите, са смъртни и влaдеят магиите със земни елементи. Другите, стригоите, са неживи и зли – хранещи се с невинни жертви. Дампирите – полувампири, полухора, са посветили живота си на мороите като техни пазители.
Лиса Драгомир е моройска принцеса. Тя е смъртен вампир с рядка дарба и неразрушима връзка със земните магии. Роуз Хатауей е дампир и най-добра приятелка на Лиса, обучаваща се да бъде неин персонален пазител.
не го „разхвърлям“. Беше изненадващо удобно. Или може би
просто бях много уморена. Успях да забравя за тревогите си
относно екзекуцията, изгубените роднини и вампирите пла-
нинци. Заспах дълбоко и започнах да сънувам... но не беше
обикновен сън. Беше различен от моя вътрешен свят, съпро-
воден с усещането, че е едновременно реалност и фантазия.
Озовах се в сън, предизвикан от магията на духа.
Ейдриън!
Мисълта ме развълнува. Той ми липсваше и нямах търпе-
ние да поговоря директно с него след всичко, което се бе слу-
чило в двора. По време на бягството нямаше много време за
приказки и след този странен горски свят, в който бях попад-
нала, наистина имах нужда от частица нормална цивилизация.
Светът в съня ми започна да се оформя, ставайки все по-
ясен и по-ясен. Беше място, което не бях виждала – официа-
лен салон с кресла и дивани, по които бяха пръснати бледо-
лилави копринени индийски възглавнички. По стените висяха
картини с маслени бои, а в ъгъла бе подпряна голяма арфа.
Много отдавна бях разбрала, че не мога да предвидя къде ще
ме изпрати Ейдриън – или какво ще ме накара да облека. За
щастие бях в джинси и тениска, а медальонът със синия ми
назар висеше около врата ми.
Озърнах се нетърпеливо за него, за да го прегърна. Ала,
докато погледът ми обхождаше стаята, не лицето на Ейдриън
изникна пред мен.
Беше това на Робърт Дору.
И Виктор Дашков беше с него.
126
Г л а в а 1 0
Когато гаджето ти посещава сънищата ти, научаваш
някои неща. Едно от най-важните е, че физическият
контакт насън е съвсем същият както наяве. Като да
кажем да целунеш някого. Двамата с Ейдриън си бяхме разме-
нили доста целувки насън, достатъчно страстни, за да възпла-
менят тялото ми и да събудят желание за нещо повече. Въпре-
ки че никога не съм нападала някого насън, съм готова да се
обзаложа, че един юмрук в съня ще е също толкова болезнен
както истинския.
Хвърлих се без колебание към Виктор, като не бях сигурна
дали искам да го цапардосам, или удуша. И двете идеи ми се
струваха добри. Но не направих нито едното, нито другото.
Преди да го достигна, се ударих в невидима стена – силно.
Това едновременно блокира достъпа ми до него и ме отхвърли
назад. Препънах се и опитах да запазя равновесие, но вместо
това се приземих болезнено на пода. Да – сънищата си бяха
съвсем като реалността.
Метнах кръвнишки поглед към Робърт, изпълнена със сме-
сица от гняв и смут. Опитах се да скрия последното.
– Да не би да владееш магията на духа в комбинация с те-
лекинеза*?
Знаехме, че е възможно, но това бе умение, което Лиса и
* Телекинезата е способност на даден човек да премества предмети от
едно място на друго без физически контакт, само със силата на мисълта
си. – Бел. прев.
127
р и ш е л м и й д
Ейдриън все още не бяха усвоили. Всъщност никак не ми се
нравеше идеята, че Робърт притежава силата да хвърля пред-
мети наоколо и да създава невидими бариери. Само това ни
липсваше.
– Аз контролирам съня – отвърна Робърт загадъчно.
Виктор ме гледаше с онова самодоволно, пресметливо из-
ражение, което бе усъвършенствал. Осъзнала неизгодното си
положение, скочих на крака. Заех бойна стойка, тялото ми бе
напрегнато и готово, докато се питах дали Робърт ще държи
стената докрай.
– Свърши ли с буйстването? – попита Виктор. – Разговорът
ни ще е много по-приятен, ако се държиш като цивилизована
личност.
– Няма за какво да си говоря с теб – отсякох. – Единстве-
ното, което смятам да направя, е да те открия в реалния свят и
да те завлека обратно в затвора.
– Очарователно – промърмори Виктор. – Може да ни на-
станят в обща килия.
Потръпнах.
– Да – продължи той. – Зная всичко за случилото се. Горка-
та Татяна. Каква трагедия. Каква загуба.
Подигравателният му, мелодраматичен тон ме наведе на
една мисъл.
– Ти... ти нямаш нищо общо с това, нали? – Бягството на
Виктор от затвора бе предизвикало доста страх и паника сред
мороите. Бяха убедени, че идва, за да си отмъсти на всички
тях. Знаейки истината за бягството му, не обръщах внимание
на подобни приказки, като предположих, че просто се е скрил
някъде. Сега си спомних, че някога той искаше да вдигне ре-
волюция сред мороите, и се зачудих дали убиецът на крали-