Последна саможертва
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Академия за вампири #6
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Переводчик: Диана Янакиева Кутева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Последна саможертва». Краткое содержание книги:
Две раси вампири населяват нашия свят. Едните, мороите, са смъртни и влaдеят магиите със земни елементи. Другите, стригоите, са неживи и зли – хранещи се с невинни жертви. Дампирите – полувампири, полухора, са посветили живота си на мороите като техни пазители.
Лиса Драгомир е моройска принцеса. Тя е смъртен вампир с рядка дарба и неразрушима връзка със земните магии. Роуз Хатауей е дампир и най-добра приятелка на Лиса, обучаваща се да бъде неин персонален пазител.
– Не. – Сидни се облегна на дървената стена. – Стригоите
са Изгубените. Вие сте Опетнените, защото сте се присъеди-
нили към модерния свят и сте усвоили неговите обичаи, смес-
вайки ги с вашите вековни традиции.
– Хей! – възмутих се аз. – Не ние сме тези с гащеризоните
и банджото.
– Роуз – рече Дмитрий предупредително и погледна много-
значително към вратата. – Внимавай. А и освен това видяхме
само един от тях с гащеризон.
– Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре – поде
Сидни, – мисля, че вашият начин на живот е по-добият. Да
121
р и ш е л м и й д
видя как човешки същества се смесват с всички тези... – При-
ятното и любезно изражение за пред Съхранителите беше из-
чезнало. Безцеремонният ѝ нрав взе връх. – Отвратително е.
Не искам да ви обидя.
– Не съм се обидила. – Потръпнах. – Повярвай ми, и аз се
чувствам по същия начин. Не мога да повярвам... не мога да
повярвам, че живеят така.
Тя кимна, очевидно благодарна, че споделях възгледите ѝ.
– Много повече ми допада това, че вие не се смесвате с
хората. Само че...
– Само че какво? – подканих я.
Тя доби смутено изражение.
– Въпреки че мороите, сред които живеете, не се женят за
представители на човешката раса, вие все пак общувате с тях
и живеете в градовете им. А тези тук не го правят.
– Което алхимиците предпочитат – досети се Дмитрий. –
Вие не одобрявате обичаите на тази група, но ви харесва, че
са изолирани от човешкото общество.
Сидни кимна.
– Колкото повече вампири живеят изолирани в горите, тол-
кова по-добре – дори и начинът им на живот да е шантав. Тези
създания общуват само помежду си и държат останалите на-
страни.
– Посредством враждебното си отношение? – попитах. Бя-
хме посрещнати от войнствена група и тя го очакваше. Всич-
ки бяха готови за битка: мороите, дампирите и хората.
– Надявам се да не е прекалено враждебно – отвърна тя
уклончиво.
– Но теб те пуснаха – рече Дмитрий. – Те познават алхими-
ците. Защо Сара те попита дали им носиш нещо?
– Защото ние точно това правим – обясни Сидни. – Редов-
но снабдяваме групи като тази с продоволствия – храна за
всички, лекарства за човешките същества. – Отново долових
презрението в гласа ѝ, но после внезапно притеснението го
измести. – Работата е там, че Сара е права, те сигурно очакват
посещение от алхимиците. Дано да имаме късмет и да не сме
тук, когато дойдат.
Тъкмо се канех да я уверя, че трябва да се крием само ня-
122
п о с л е д н а с а м о ж е р т в а
колко дни, когато нещо от предишните ѝ думи привлече вни-
манието ми.
– Почакай. Ти каза „групи като тази“. Колко такива обще-
ства съществуват? – Обърнах се към Дмитрий. – Това не е
като алхимиците, нали? Нещо, което само малцина от вас зна-
ят и което се пази в тайна от нас?
Той поклати глава.
– И аз не по-малко от теб съм изненадан от всичко това.
– Някои от вашите водачи навярно знаят за Съхранителите,
но съвсем смътно – каза Сидни. – Без подробности. Без мес-
тонахождение. Тези групи се укриват много добре и могат да
се преместят начаса. Стоят настрани от вашите хора. Не ги
харесват.
Въздъхнах.
– Заради което няма да ни предадат. Ето защо са толкова
развълнувани, че може да съм убила Татяна. Между другото,
много ти благодаря за тази чест.
Сидни изобщо не се смути и явно нямаше намерение да се
извинява.
– Това ни осигурява защита. Както тази в момента. – Поти-
сна прозявката си. – А сега... Изтощена съм и няма да мога да
вникна в ничии налудничави планове – твои или на Ейб, – ако
не се наспя.
Знаех, че е уморена, но чак сега осъзнах колко много. Сид-
ни не беше като нас. Ние се нуждаем от сън, но ако се наложе-
ше, можехме да издържим без него. А тя беше будувала през
цялата нощ и се бе оказала в ситуации, съвсем непривични за
нея. Имаше вид, сякаш всеки миг ще заспи така, както си стои
права и облегната на стената. Извърнах се към Дмитрий. Той
вече ме гледаше.
– Смени? – попитах. Знаех, че не можем да си позволим да
останем на това място, без да се погрижим за сигурността си,
дори и да бяхме предполагаемите герои убийци на кралицата.
Той кимна.
– Ти поспи първа, а аз...
Вратата се отвори рязко и двамата с Дмитрий едва не ско-
чихме, готови за битка. Едно момиче дампир стоеше на прага и