Последна саможертва
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Академия за вампири #6
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Переводчик: Диана Янакиева Кутева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Последна саможертва». Краткое содержание книги:
Две раси вампири населяват нашия свят. Едните, мороите, са смъртни и влaдеят магиите със земни елементи. Другите, стригоите, са неживи и зли – хранещи се с невинни жертви. Дампирите – полувампири, полухора, са посветили живота си на мороите като техни пазители.
Лиса Драгомир е моройска принцеса. Тя е смъртен вампир с рядка дарба и неразрушима връзка със земните магии. Роуз Хатауей е дампир и най-добра приятелка на Лиса, обучаваща се да бъде неин персонален пазител.
кинг, имайки предвид, че доколкото можех да различа, наоколо
се простираха само тъмни гори. Сидни изключи двигателя.
– В къмпинг ли се намираме? – попитах.
Тя не ми отговори. Вместо това погледна към Дмитрий.
– Наистина ли си толкова добър, колкото твърдят?
– Какво? – сепна се той.
– В схватките. Всички говорят за това, колко си опасен.
Наистина ли си толкова добър?
Дмитрий се замисли.
– Достатъчно добър.
Изсумтях.
– Много добър.
– Надявам се да е достатъчно – заяви Сидни и се протегна
към дръжката на вратата.
Аз също отворих моята врата.
– Няма ли да попиташ за мен?
– Вече зная колко си опасна – отвърна тя. – Виждала съм те.
Комплиментът ѝ не ми подейства особено успокоително,
докато пресичахме усамотения паркинг.
– Защо спряхме?
– Защото оттук нататък ще продължим пеша. – Включи
фенерчето и освети района около паркинга. Накрая лъчът
проблесна по пътеката, виеща се между дърветата. Беше
малка и лесно можеше да остане незабелязана заради хра-
стите и другите растения, избуяли около нея. – Ето. – Сидни
се запъти натам.
– Почакай – спря я Дмитрий. Мина пред нея и застана наче-
ло, а аз незабавно се строих зад малката ни група. Това беше
стандартното тактическо разположение на пазителите. Ние
я защитавахме, така както бихме постъпили с всеки морой.
Всичките ми по-ранни мисли за Лиса отлетяха от главата ми.
Вниманието ми бе изцяло съсредоточено върху настоящата
ситуация, а сетивата ми бяха нащрек в очакване на евентуал-
ната опасност. Видях, че Дмитрий реагира също като мен – и
двамата бяхме извадили сребърните си колове.
110
п о с л е д н а с а м о ж е р т в а
– Къде отиваме? – попитах, докато избягвахме внимателно
корените и дупките по пътеката. Клоните драскаха ръцете ми.
– При хора, за които мога да гарантирам, че няма да ви из-
дадат – отвърна Сидни със суров глас.
На устните ми напираха още въпроси, когато внезапно
бях заслепена от ярка светлина. Очите ми бяха привикнали с
тъмнината и ненадейният блясък беше твърде рязка промяна.
Последва шумолене сред дърветата, усещане за множество
тела и когато зрението ми се възстанови, видях, че отвсякъде
съм заобиколена от вампирски лица.
111
Г л а в а 9
За щастие бяха лица на морои.
Това не ме спря да вдигна кола си и да приближа до Сид-
ни. Никой не ни нападна, но аз не промених позицията
си – макар че навярно нямаше значение. След като огледах по-
внимателно обстановката, установих, че сме заобиколени от
десетина души. Бяхме казали на Сидни, че сме добри бойци,
и не бяхме излъгали. Двамата с Дмитрий вероятно можехме
да се справим с групата без особено затруднение, въпреки че
неподходящият за битки терен щеше да ни затрудни. Освен
това открих, че групата не се състои изцяло от морои. Тези,
които бяха близо до нас, бяха морои, но застаналите около тях
бяха дампири. И светлината, която си помислих, че е от факла
или фенер, всъщност идваше от огнено кълбо, което държеше
една жена морой.
Друг морой пристъпи напред, на възраст приблизително
колкото Ейб, с гъста кестенява брада и със сребърен кол в
ръка. Част от съзнанието ми регистрира, че в сравнение с моя
колът му е с по-груба изработка, но заостреният му връх пред-
ставляваше същата заплаха. Погледът на мъжа обходи мен и
Дмитрий, след което и той сведе кола. Основният обект на лю-
бопитството му се оказа Сидни и той приближи внезапно към
нея. Ние с Дмитрий понечихме да го спрем, но други ръце се
протегнаха, за да спрат нас. Бях готова да се преборя с тях, но
замръзнах, когато Сидни промълви задавено:
– Почакай.
112
п о с л е д н а с а м о ж е р т в а
Брадатият морой хвана брадичката ѝ и извърна главата ѝ
така, че светлината да падне върху бузата ѝ и златната татуи-
ровка блесна. Той я пусна и отстъпи назад.
– Момиче лилия – промърмори.
Останалите видимо се отпуснаха, макар че коловете им ос-
таваха насочени към нас, готови да нападнат, ако ги предизви-
кат. Водачът на мороите насочи вниманието си от Сидни към
Дмитрий и мен.
– Дошли сте тук, за да се присъедините към нас? – попита
предпазливо.
– Нуждаем се от убежище – заговори Сидни, като докосна
леко гърлото си. – Те са преследвани от... от Опетнените.