Последна саможертва
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Академия за вампири #6
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Переводчик: Диана Янакиева Кутева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Последна саможертва». Краткое содержание книги:
Две раси вампири населяват нашия свят. Едните, мороите, са смъртни и влaдеят магиите със земни елементи. Другите, стригоите, са неживи и зли – хранещи се с невинни жертви. Дампирите – полувампири, полухора, са посветили живота си на мороите като техни пазители.
Лиса Драгомир е моройска принцеса. Тя е смъртен вампир с рядка дарба и неразрушима връзка със земните магии. Роуз Хатауей е дампир и най-добра приятелка на Лиса, обучаваща се да бъде неин персонален пазител.
Огледах тези „Съхранители“, облечени в опърпани дрехи,
и мръсните, босоноги деца. Имайки предвид колко далеч бя-
хме от цивилизацията – и колко тъмно беше извън обсега на
огъня, – бях готова да се обзаложа, че нямаха електричество.
Отворих уста, за да заявя, че според мен никой не би трябвало
да живее при такива условия. Тогава си спомних с каква леко-
та тези хора говореха за битки на живот и смърт и реших да
запазя мнението за себе си.
– Те защо са тук, Реймънд? – попита една жена, седнала
близо до огъня. Беше от човешката раса и говореше на брада-
тия морой по съвсем обикновен, свойски начин. Не се държе-
ше отнесено, както бе характерно за захранващите. Не прили-
чаше и на донякъде скованите разговори, които представите-
лите на моята раса водеха с алхимиците. – Към нас ли ще се
присъединят?
Реймънд поклати глава.
– Не. Опетнените ги преследват, защото са убили тяхната
кралица.
Сидни ме сръга, преди да успея да възразя. Стиснах зъби,
в очакване да бъда нападната. Вместо това с изненада устано-
вих, че тълпата ме гледа със смесица от благоговение и възхи-
щение, също като групата, която ни посрещна.
– Ще им дадем убежище – обясни Реймънд. Засия насреща
115
р и ш е л м и й д
ни, макар че не можех да определя дали одобрението му се
дължеше на факта, че сме убийци, или просто му харесваше
вниманието, с което го удостоиха. – Всички вие сте добре до-
шли да се присъедините към нас и да живеете тук. Има място
в пещерите.
Пещери? Извърнах глава към стръмните скали отвъд огъ-
ня и чак сега осъзнах какво всъщност представляват тъмните
дупки. Докато се взирах натам, неколцина от присъстващите
се оттеглиха за нощна почивка и изчезнаха в тъмните дебри
на планината.
– Просто искаме да останем тук... – заговори Сидни, докато
се опитвах да не издам ужаса, надигнал се в гърдите ми. Тя се
поколеба, което не беше изненадващо, имайки предвид колко
неясни бяха станали нашите планове. – Вероятно няколко дни.
– Можете да останете със семейството ми – обяви Реймънд
великодушно. – Дори и ти. – Последното бе адресирано към
Сидни и произнесено с тон, сякаш ѝ се правеше голяма услуга.
– Благодаря – отвърна тя. – За нас ще е чест да прекараме
нощта в къщата ти. – Осъзнах, че ударението на последната
дума се отнасяше за мен. Дървените постройки покрай праш-
ната пътека не изглеждаха особено луксозни, но бих предпо-
чела всяка една от тях пред пещерите.
Вълнението сред обитателите на селото, комуната или как-
вото и да беше това, се увеличаваше с всяка изминала минута.
Обсипваха ни с въпроси, като започнаха с обичайните неща
като имената ни, но много бързо преминаха към по-специфич-
ни подробности относно това, как точно съм убила Татяна.
От отговора на този порой от въпроси ме спаси жената от
човешката раса, която по-рано бе говорила с Реймънд. Тя ско-
чи и избута любопитните настрани.
– Достатъчно – скара се тя на останалите. – Става късно и
съм сигурна, че нашите гости са гладни.
Всъщност умирах от глад, но не бях сигурна дали съм дос-
татъчно отчаяна, за да ям яхния от опосуми или каквото там
включваше местната кухня. Думите на жената бяха посрещна-
ти с известно разочарование, но тя увери останалите, че утре
ще могат да поговорят с нас. Като се огледах, съзрях лек пур-
пурен проблясък. Изгревът. Групата морои, която се придър-
116
п о с л е д н а с а м о ж е р т в а
жаше към „традициите“, със сигурност живееше по нощното
разписание, а това означаваше, че разполагаха само с още ня-
колко часа, преди да настане време за лягане.
Жената, която се представи като Сара, ни поведе по праш-
ната пътека. Реймънд извика, че скоро ще се видим. Докато
вървяхме, видяхме и други да се мотаят около порутените
постройки на път към леглата си. Навярно бяха събудени от
суматохата. Сара погледна към Сидни.
– Донесе ли ни нещо?
– Не – отвърна Сидни. – Тук съм само като техен придру-
жител.
Сара изглеждаше разочарована, но кимна.
– Важна задача.
Сидни се намръщи и сякаш още повече се притесни.
– Колко време е минало, откакто моите хора са ви носили
нещо?
– Няколко месеца – отвърна Сара след кратък размисъл.
Лицето на Сидни помръкна, но не каза нищо.
Сара най-сетне ни въведе в една от големите и добре из-