Спомен за светлина
- Автор: Джордан Роберт, Сандерсон Брендон
- Серия: Колелото на времето #14
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-400-0
- Переводчик: Валери Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Спомен за светлина». Краткое содержание книги:
Но беше някакво начало.
„Спомен за светлина” е Последната битка, Тармон Гай-дон, в целия й блясък и страховито великолепие. Светът е на косъм от унищожението и се крепи на избора на един-единствен човек: Ранд ал-Тор, Преродения Дракон..
Мезар се засмя, а Андрол чу как Велин се изправи зад него.
- А, ето ви и вас! Казвах им, че ще говорите за защитите в Арафел.
- Ела да чуеш - каза Мезар. - Това ще е важно за Последната битка.
- Може би ще се върна - отвърна хладно Андрол. - Щом си свърша работата.
Двамата се изгледаха мълчаливо. До тях Налаам продължаваше да държи Единствената сила. Беше могъщ колкото Мезар, но изобщо нямаше да може да се противопостави на него и Мишраил - особено в помещение, натъпкано с хора, които вероятно щяха да вземат страната на двамата пълни Аша’ман.
- Не си губи времето с пажчето, Велин - каза Котерен зад тях и Мишраил се отдръпна, за да го пропусне. Плещестият Котерен опря ръка на гърдите на Андрол и го избута настрани, докато минаваше. - О, чакай. Не можеш вече да играеш на пажче, нали?
Андрол влезе в празнотата и сграбчи Извора.
Из стаята мигновено се раздвижиха сенки. Удължиха се.
Нямаше достатъчно светлини! Защо не запалеха повече лампи? Тъмнината привличаше тези сенки и той ги _виждаше_. Бяха съвсем истински, всяка като черно пипало, и посягаха към него. Да го притеглят в себе си, да го унищожат.
„О, Светлина! Аз съм луд. Луд съм…”
Празнотата се разби и сенките милостиво се отдръпнаха. Усети, че се е разтреперил, избутан до стената и задъхан. Певара го гледаше с безизразно лице, но можеше да усети тревогата й.
- А, между другото - каза Котерен. Беше един от най-влиятелните блюдолизци на Таим. - Чу ли?
- Какво да чуя? - едва промълви Андрол.
- Понижен си, пажче - рече Котерен и посочи иглата му с меча. - Заповед на Таим. От днес. Връщаш се войник, Андрол.
- О, да - извика Велин от центъра на помещението. - Съжалявам, че забравих да го спомена. _Било_ е изяснено с лорд Дракона, опасявам се. Изобщо не е трябвало да бъдеш повишаван, Андрол. Съжалявам.
Андрол посегна към врата си и иглата на яката. Не трябваше да е важно за него. Какво значение имаше?
Но _беше_ важно. Целия си живот беше прекарал в търсене. Чиракувал беше в десетина различни професии. Воювал беше в бунтове, плавал беше по две морета. И през цялото време търсеше, търсеше нещо, което не бе могъл да определи.
И го беше намерил, когато дойде в Черната кула.
Изтръгна се от страха. Сенките _да горят_! Сграбчи отново сайдин и Силата се вля в него. Изправи рамене и погледна Котерен в очите.
А Котерен се усмихна и също овладя Единствената сила. Мезар се присъедини, а в средата на стаята Велин се изправи. Налаам си шепнеше нещо притеснено и очите му шареха. Канлер се вкопчи в сайдин, но изглеждаше примирен.
Всичко, което Андрол може да овладее - всичката Единствена сила, която можеше да събере - се изля в него. Беше нищожна в сравнение с другите. Беше най-слабият мъж в стаята. И най-новият новобранец можеше да постигне повече от него.
- Е, ще пробваш ли? - попита тихо Котерен. - Помолих ги да те оставят, защото знаех, че ще се опиташ, рано или късно. Аз исках удовлетворението, пажче. Хайде. Удряй. Да видим.
Андрол посегна и се опита да направи единственото, което можеше, да сътвори портал. За него това беше нещо повече от сплитове. Просто беше той и Силата, нещо лично, нещо _инстинктивно_.
Опитът да направи портал беше все едно да дращи по сто стъпки стъклена стена, само с ноктите на пръстите за опора. Скочи, задраска нагоре, _опита се_. Нищо не се случи: Беше толкова близо: само ако можеше да избута още малко по-силно и щеше да…
Сенките се издължиха. Паниката отново се надигна в него. Стиснал зъби, Андрол посегна към яката си и отпра иглата. Хвърли я на дъските на пода пред Котерен и тя издрънча. Всички в стаята мълчаха.
После погреба срама си под планина от решимост, освободи Единствената сила, мина покрай Мезар и излезе в нощта. Налаам, Канлер и Певара го последваха притеснено.
Дъждът се изля над Андрол. Усещаше загубата на иглата все едно, че му бяха отрязали ръката.
Изтътна гръм.
Зашляпаха през калните локви по черната улица.
- Все едно - каза Андрол.
- Може би трябваше да се бием - заговори Налаам. - Някои от момчетата вътре щяха да ни подкрепят. Не всички са в джоба му. Веднъж с баща ми се бихме и надвихме шест Мракохръта… Светлината гроба ми да освети, истина е. Щом преживяхме това, можем да се справим с няколко псета Аша’ман.
- Щяха да ни избият - каза Андрол.
- Но…
- Щяха да ни _избият_! - повтори Андрол. - Не бива да им позволяваме те да избират бойното поле, Налаам.
- Но ще има ли битка? - попита Канлер.
- Те държат Логаин - каза Андрол. - Нямаше да отправят заканите, които отправят, ако не е в ръцете им. Всичко загива - бунтът ни, шансовете ни за една обединена Черна кула… ако го загубим.