Френска целувка (Книга 1)
- Автор: ван Ластбадер Эрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деян Кючуков
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Френска целувка (Книга 1)». Краткое содержание книги:
— Данте — се отрони от устните му като въздишка. — Един виетнамец на име Данте.
Мислите на Мабюс бяха заети с Великия Буда, когато видя колата на Сийв да спира пред една сграда. Той караше на около петдесет метра след него и сега машинално забави, все още завладян от гледката на статуята.
Тази картина не само често се появяваше в съзнанието му, но и ставаше все по-релефна с времето. Великият Буда, полегнал на една страна, подпрял глава на дясната си длан, бе изваян от дърво преди много векове. Учените, идвали да го изучават в дните, когато Франция се склони над Азия и положи върху нея жестоката и унизителна целувка на колониализма, твърдяха, че са определили с точност възрастта му. Мабюс не им вярваше. Защо трябваше да има доверие на хора, които в своето високомерие стигнаха дотам, че дори измислиха на страната му ново име — Кошиншина?
Независимо от всичко Великият Буда лежеше върху позлатения пиедестал в своя храм, вечен символ на божественото присъствие във Виетнам. Или поне така бе вярвал Мабюс.
Това бе преди войната. Преди французите, а по-късно и американците да дойдат със своите пушки, своите войници, своите хеликоптери и своя смъртоносен дъжд.
Никой от тях не можеше да разбере основната истина — че Виетнам е вечен, че той винаги ще се съпротивлява на чуждите нашественици, опитващи се да изтръгнат властта от ръцете на законните му управници, винаги ще се съпротивлява на алчните политици, мъчещи се да изпразнят душата му от святата й същност, ще се съпротивлява дори на ужасяващия смъртоносен дъжд, изгарящ без разлика хора, жилища, дървета. Векове наред виетнамците бяха шлифовали своето изкуство в боя; никой не познаваше по-добре от тях вкуса на смъртта. Подобно на бясно куче или на войник, останал твърде дълго на предната линия, Виетнам се чувстваше добре единствено воювайки.
Тук, на другия край на света, пътувайки из обвития в савана на нощта Ню Йорк, Мабюс усещаше този Виетнам — жив, горящ като въглен в самата сърцевина на неговото същество — пламък на страданието, огън на тъмнината и смъртта. И той продължаваше да живее единствено, за да се освободи от безмилостните гвоздеи, приковали го като Христос към неговия кървав кръст.
Великият Буда. В дълбините на спокойните му, сънни очи човек можеше да види вселената. И не само вселената на своето сегашно съществуване, но и многобройните плоскости, от които душата идва и в които й предстои един ден да отиде, както и тези, населявани от богове, светци, дяволи и демони.
Мабюс смяташе, че в даден момент нещо се бе случило с Великия Буда — очите му се бяха замъглили и ослепели. И в сцената, към която мислите му се връщаха отново и отново, той виждаше себе си, застанал пред статуята.
Уморен от неспирните боеве, той бе пропътувал повече от сто мили, за да се върне на това свято място и да пречисти душата си от омразата и желанието да убива, натрупали се от дълго време в нея.
Но нито многобройните плоскости, нито дори вселената вече се виждаха в грапавата повърхност на тези очи. Защото обширното пространство пред статуята бе изпълнено с купища човешки черепи. Кой бе убил тези хора? Американците? Китайците? Изнежените жители на Юга, които също наричаха себе си виетнамци? Мабюс не знаеше. И кои бяха жертвите? Северновиетнамци? Китайци? Южновиетнамци? Американци? Нямаше как да разбере. Във всеки случай, той разбираше, че това е без значение. Важна бе единствено смъртта, а тя сега беше навсякъде.
С очи, пълни със смърт, той спря колата до бордюра.
Мабюс бе пропътувал на шир и надлъж цял Индокитай, събирайки бавно и методично по пътя си ценните изкуства от всеки район — а това според неговите разбирания означаваше бойните изкуства.
Според местната легенда, началото на това пазено в строга тайна умение било положено от една селянка. Тя използвала принципите, които научила, докато наблюдавала смъртната схватка между тигър и някаква огромна птица.
„Пенджак силат“ използваше тъй наречените анатомични оръжия, тоест пръстите, кокалчетата, ръбовете на дланите и стъпалата и така нататък, при това всяка от тях срещу точно определена част от тялото на противника. Ето защо владеещите това изкуство бяха винаги въоръжени — дори когато се къпеха или спяха. Това, което го отличаваше обаче, бе мистичният елемент, присъщ на повечето предавани от поколение на поколение учения в индонезийския архипелаг.
Именно с „пенджак силат“ си бе послужил Мабюс, за да измъкне от колата тялото на мъртвия полицай и да го положи в един сух, каменист дол четири километра по-надолу. Покри трупа с камъни, така че дивите животни да не могат да се докопат до него.