Френска целувка (Книга 1)
- Автор: ван Ластбадер Эрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деян Кючуков
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Френска целувка (Книга 1)». Краткое содержание книги:
Това е, което занимава мислите им — не Виетконг, нито „Червените кхмери“. То, общо взето, е единственото, за което говорят, когато офицерът не може да ги чуе.
Но всички те са доброволци, всеки сам е пожелал да тръгне на това пътешествие в неизвестното, в безкрайността. И тази виеща се, ленива река, която им предстои да прекосят, е разделителната черта. Докато са във Виетнам, те могат да оправдаят всяка своя постъпка — това е просто една лудница и никое действие не се осъжда твърде строго, стига да спомага за намаляването на броя на лудите в нея. Но Сийв знае, че щом прекосят реката, нещата ще се променят. Те ще бъдат вече в Камбоджа — една официално неутрална страна, където нямат право да се намират и където в случай, че присъствието на американска военна част се разкриеше, щяха да ги екзекутират без съд и присъда.
Те се плъзгат по калния, покрит със смрадлива, спечена тиня бряг в мътната, мазна вода. Сийв открива, че цветът й е същият като този на човешките очи мигове след настъпването на смъртта. Хората нагазват във водата, тревожни, напрегнати, мрачни. От местните жители знаят, че по това време на годината реката приижда и стига до шията. Но засега тя е само до кръста. „Това е само началото, казва си Сийв. Какъв ли ще е краят?“
Неочаквано Дом, който върви пред него, се подхлъзва. Сийв протяга ръка, сграбчва брат си за лакътя, но изгубва равновесие и двамата падат. Водата ги залива до брадичката. Цветовете на повърхността й се преливат като в опашката на паун. Те пъхтят и плюят.
Сийв вече се опитва да се изправи на крака, когато малък водовъртеж разчиства мръсотията от лениво движещата се повърхност на реката и той вижда онова, което е отдолу. Водовъртежът отминава и водата отново става непрозрачна, сякаш се е затворила блендата на фотоапарат. Отвратен, потресен, зашеметен, той не може да повярва на онова, което се е разкрило пред очите му.
Не желае това, но е длъжен да го стори — ръката му се протяга към дъното. Осезанието потвърждава това, което зрението вече му е казало. Вместо тиня или камък, треперещите му пръсти срещат парцаливи късове кожа, плът, жили, оголена кост, там където речните обитатели са оглозгали останалото.
Давейки се, той слепешката пристъпва нататък, напипвайки същия ужасяващ, отвратителен пласт. Няма сили да отдръпне ръката си от дъното.
Ето защо придошлата река е така лесна за преминаване. Дъното й е повдигнато от няколко пласта трупове. Колко ли са, мисли си Сийв, докато залита напред. Стотици? Хиляди?
Той мрачно поглежда пред себе си. Дали някой от другите знае какво има под краката им? Сигурно не, Сийв не забелязва никаква промяна в тревожните им, напрегнати лица, когато накрая достигат отсрещния бряг, където никой вече не може да ги спаси.
Но Сийв знае, Сийв помни, в сънища като този, които го спускат като с парашут там, където не е бил никога, или е бил твърде често.
И отнякъде, твърде отдалеч, за да може да си спомни, той вика с глас, изпълнен с ужас.
Даяна захвърли книгата и коленичи до него. Притисна, длани до запъхтяната му гръд, изтри с целувки потта от челото му. Когато той отвори широко очи, тя се усмихна и прошепна:
— Това е сън, шефе. Само сън.
Тъмнокафявите му очи се спряха върху лицето й.
— Даяна.
— Да — каза тя. — Аз съм. Ти си тук, при мен. Няма нищо страшно.
Сийв въздъхна леко, клепачите му се затвориха и минута по-късно вече спеше.
Даяна се върна на своето място на перваза, но не взе отново книгата. Искаше й се да разтърси Сийв, да го събуди, да му каже онова, което бе открила — може би именно то щеше да ги насочи към убиеца. Но той бе толкова уморен, изглеждаше така уплашен от това, което му се бе присънило, каквото и да беше то, че сега тя желаеше единствено той да продължи спокойно съня си. На сутринта щеше да има достатъчно време да му разправи всичко. Очакваше с нетърпение да види изражението на лицето му, когато му покажеше в книгата илюстрацията на „гунсен“ — бойното ветрило.
Когато Крис се прибра в апартамента си, отново валеше. Противно на очакванията си, не чувстваше никаква умора. Имаше усещането, че тази вечер пред него се е отворила врата и той е влязъл в някакъв нов свят, макар и да не бе сигурен какво го очаква в него.
Загледан в дъжда, който се стичаше по стъклата на прозорците, той мислеше за Аликс. Стана, прекоси стаята и пусна радиото. Приготви си питие. Изу обувките си, заравяйки пръсти в дебелия килим на пода. Накрая с въздишка се отпусна в огромното кресло пред прозореца. Дъждът превръщаше светлините на града в нереални, припламващи цветни петна.