Френска целувка (Книга 1)
- Автор: ван Ластбадер Эрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деян Кючуков
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Френска целувка (Книга 1)». Краткое содержание книги:
Когато всичко излезе наяве, изливайки се като поток мръсотия от дълго неотпушван канал, тя го изживя много тежко. Но отгоре на това той съумя и да я накара да чувства вина за разрушения им брак. За това, че бе поискала да стане адвокат, за това, че бе успяла. Сякаш амбицията и успехът бяха някакви недостатъци.
Това в известен смисъл означаваше, че и досега не е свободна от Дик, макар и да не живееше с него, да не носеше името му (Дан, впрочем, го носеше като багаж от предишния им живот), макар той да бе лишен от родителски права.
Тя стана с въздишка. Отвън някой свиреше на хармоника песен от албума на Бийтълс „Ръбър Соул“, чието име бе забравила. Отиде в банята да си измие зъбите и се погледна в огледалото. Спомни си израза в очите на Крис, когато я видя да се смее. Нима тази вечер за пръв път се бе засмяла пред него?
Цял живот слушаше хората да й казват, че е красива, но не им вярваше особено. Думите минаваха покрай ушите й, като че ли се отнасяха за друг, за някое лице от екрана. Причината бе, че винаги когато се оглеждаше, не виждаше друго, освен дефекти — твърде широка уста, крив нос — този списък бе твърде дълъг, за да може да се изредя набързо. Тя си оставяше това за моментите, когато действително имаше желание да се самоизтезава, тоест за онези случаи, когато, гледайки Дан, си мислеше, както бе казал Кристофър, че едно момче има нужда и от баща.
Кристофър Хей. Мислите й непрестанно се връщаха към него като река към морето. Тя го бе забелязала отдавна, забелязала бе привличането, което изпитваше към него. Но не бе предприела нищо. Как щеше да отвърне сега, когато той сам бе направил първата стъпка? Тя не знаеше. Бе уморена от разочарования, но все още обичаше мъжете достатъчно, за да не се признава за победена. В никакъв случай.
Жалният глас на хармониката, свиреща песента на Бийтълс от „Ръбър Соул“, я пренесе назад в годините. Ето, тя и дядо й пак танцуват на широките дървени стъпала пред къщата в Охайо. Вятърът шумоли в листата на дъба, козодоят приглася на мелодията, а през отворената врата на гостната се лее яркожълта светлина.
Тогава животът бе толкова лесен. И тя бе тъй щастлива.
Какво се бе променило?
Сутан седеше пред раирания сенник на „Льо Сафари“. Това бе един от любимите ресторанти на Тери, същият, в който се бяха снимали.
Тери го предпочиташе, защото бе разположен в източния край на Ница, доста далеч от операта и гъмжащите от туристи улици край нея. Сутан също харесваше това място, откъдето, седнал удобно в прохладата под сенника, човек можеше да наблюдава безделниците, прекарващи утринните си часове в романтична разходка сред цветните сергии на Cours Saleya.
Ставаше късно и купувачите бяха намалели. Много от сергиите вече бяха затворени, а и на другите не бе останало много за продан. Търговците премитаха районите си или просто се облягаха на лакти и бъбреха със съседите, някои пушеха, други посръбваха вино.
Сутан избра това време и това място след внимателно размишление. Късно предната вечер тя се върна от вилата на Мън във Ванс и сега седеше в „Льо Сафари“ пред чаша кампари със сода. Непознатият й преследвач бе търсил нещо в дома й — нещо, останало от Тери. Не го бе намерил, но очевидно му бе необходимо да открие къде или у кого се намира. Затова и продължаваше да я следи.
Тя наблюдаваше през тъмните си очила как цветарите се суетят, приключвайки търговията за деня. Слънцето светеше ярко точно над главите и предметите почти не хвърляха сянка. Беше се спряла именно на този час от деня, защото в късното утро броят на хората по улицата отговаряше най-точно на нейния замисъл. Ако бе дошла по-рано, рискуваше да не забележи преследвача си сред блъсканицата на пазара. А след това, когато минувачите намалееха съвсем, той щеше да стане твърде предпазлив и отново би могъл да убегне от погледа й.
Сутан не се залъгваше относно външността си. Съзнаваше добре, че е не само красива, но и привлекателна — две качества, които не при всички жени вървят ръка за ръка. Имаше златиста кожа и черти, които изглеждаха колкото полинезийски, толкова и азиатски. Дългата й черна коса бе опъната назад на дебела плитка, оставяйки открито широкото й чело. Единственото украшение, което носеше, бе гравиран пръстен от червен нефрит, ценен поради това, че й бе подарък от Тери.
Тя беше необикновено създание и го знаеше. Духът й бе закален в огъня на страданието. Френско-кхмерският й произход бе предопределил нейния характер — тя бе силна по принуда.