Делириум
- Автор: Оливър Лорън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Делириум». Краткое содержание книги:
На плажа има още четирима души: на триста метра от Алекс виждам една майка с дете. Майката седи на сгъваем стол от избелял плат и се взира невиждащо в хоризонта. Детето е най-много на три години, цапурка на брега, пада, пищи (от болка? От удоволствие?), пак се изправя и всичко се повтаря. Зад тях се разхождат мъж и жена, без да се докосват. Сигурно са съпрузи. И двамата са скръстили ръце пред себе си, гледат право напред, не разговарят, не се усмихват, но изглеждат спокойни, сякаш са заобиколени от невидим защитен балон.
Приближавам Алекс. В същия момент той се обръща и ми се усмихва. Слънцето докосва косата му за миг и я превръща в бял ореол. После се отдръпва и тя бавно възвръща златистокафявия си цвят.
— Здрасти — казва той. — Радвам се, че дойде.
Отново ме хваща срам, чувствам се неловко с тези обувки в ръка. Горещата вълна тръгва към бузите ми и аз бързам да наведа глава, пускам обувките и ги обръщам с крак.
— Нали ти казах, че ще дойда?
Трепвам, когато се чувам, и се изругавам наум. Не исках думите ми да прозвучат толкова грубо. Сякаш в мозъка ми има филтър, но вместо да пропуска подходящите думи, той ги изкривява и всичко, което излиза от устата ми, е глупаво и различно от това, което си мисля.
Слава богу, Алекс го приема със смях.
— Просто исках да кажа, че миналия път те чаках напразно. — Той кима към пясъка. — Искаш ли да седнем?
— Да — казвам облекчено.
Щом сядаме, напрежението ме напуска, сега се чувствам много по-добре. Така има по-малка вероятност да се изтърся на земята или да направя нещо глупаво. Вдигам колене и опирам брадичка на тях. Алекс оставя благоразумно две-три крачки разстояние между нас.
Няколко минути седим в мълчание. В началото търся трескаво какво да кажа. Струва ми се, че всяка секунда мълчание се разтяга до безкрай, започвам да се страхувам да не си помисли, че съм онемяла. Но след малко той изважда наполовина скрила се в пясъка мидена черупка, хвърля я към водата и аз разбирам, че се чувства удобно с мен. Това ме успокоява. Дори започвам да се наслаждавам на тишината.
Понякога обичам просто да наблюдавам нещата, да си седя тихо и да оставя животът да тече край мен. И понякога времето спира за част от секундата, честна дума, всичко замира и светът замръзва във вечния си устрем. Само за част от секундата. Ако човек открие начин да се вмъкне в тази секунда, ще живее вечно.
— Отливът започва — казва Алекс и хвърля още една мида. Тя прави висока дъга и пада почти на границата между океана и плажа.
— Да.
Солените води оставят след себе си мръсна диря от зелени водорасли, клечки и пълзящи малки охлювчета, из въздуха се разнася остра миризма на сол и риба. Една чайка се разхожда по пясъка и краката й оставят малки деликатни следи.
— Когато бях малка, мама често ме водеше тук. Обичахме да следваме отлива, докъдето можем. Нямаш представа какви чудесии остават по пясъка — охлюви във форма на подкова, гигантски миди и актинии. Можеш да ги видиш само по време на отлива. Тя ме учеше да плувам на този плаж. — Не знам откъде се взе този поток от думи, но не мога да се спра. — Сестра ми оставаше на брега и строеше пясъчни замъци, а ние се преструвахме, че са истински градове, все едно, че сме преплували целия океан и сме стигнали на другия край на света, до заразените места. Но в нашата игра те изобщо не бяха заразени, нито разрушени и страшни. Бяха красиви, спокойни, построени от стъкло и светлина.
Алекс мълчи и рисува с пръст различни форми по пясъка. Но аз знам, че ме слуша. Думите продължават да се сипят от устата ми.
— Помня, че мама ме носеше на хълбок и подскачахме във водата. Един ден ме пусна сама. Не съвсем сама, на ръцете си имах от онези малки надуваеми неща, но аз се изплаших толкова много, че започнах да крещя. Бях само на три или четири години, но го помня съвсем ясно. Нямаш представа колко се зарадвах, когато тя ме настигна и ме хвана отново. И в същото време бях леко разочарована. Сякаш съм изпуснала големия си шанс.
— И какво стана? — поглежда ме Алекс. — Вече не идвате тук, така ли? Майка ти изгуби желание да плува?
Отмествам поглед към хоризонта. Днес заливът е сравнително тих. Морето е гладко, водите — цветна феерия във всички нюанси на синьото и лилавото — се отдръпват бавно от брега с тих съскащ звук. И този път необятната му шир не ме плаши.
— Тя умря — казвам, изненадана от факта, че ми е толкова трудно да го произнеса. Алекс мълчи до мен и аз казвам на един дъх: — Самоуби се. Когато бях на шест.